Урок трети.Тайните понякога са смъртоносни.

Глава 2

Когато ние с тате се върнахме у дома, на двора вече бяха сложени масите за мъжете, а в
къщата — за жените, защото беше зима и не се полагаше на майките — настоящи и бъдещи
да треперят на студа. Кандидатите, както се полага, ги бяха сложили начело на трите маси, и
всеки от тях беше дошъл с родата си — поне двайсетина човека.
Роднините на кандидатите, между другото, с невястата не трябва да говорят, но в
момента, когато влязох през вратата в двора, към мен тичешком се хвърли момиченце на
около пет годинки, прегърна ме, вдигна светлата си главица, погледна ме с огромни сини очи
и попита:
— А ти нали ще бъдеш моя майка, а?
Аз се сепнах, но се намеси татко. Навеждайки се, вдигна детето, подхвърли го нагоре,
пищящо от възторг, хвана го и строго каза:
— Ти си имаш своя майка, Кину. А сега тичай при тате, бързо-бързо, като вятър. Ще
можеш ли?
Момиченцето кимна, и щом краченцата му докоснаха земята, се хвърли към огромен,
най-якия от всички присъстващи, мъж.
— Мръсно играе Руи, много мръсно — тихо и недоволно каза тате.
Той не успя да произнесе нищо повече — към нас величествено се приближиха тримата
мои кандидати — ковачът Горт, ловецът Радган от татковия хорд, тоест ловен кръг, и
хлебарят Окр. И Горт и Окр ме измериха с не много доволни погледи — явно очакваха някоя
по-млада и по-свежа, а Радган ме гледаше приветливо, едва сдържайки усмивката си. Той с
нещо ми напомняше за тате. А откъм къщата вече бързаше към нас леля, за да представи
кандидатите на невястата, както повеляваше традицията…
„Сега ще се започне” — помислих си аз, но тате ме изненада:
— Първо аз ще поговоря с тях — уверено произнесе той, заставайки пред мен и
закривайки ме от леля. — А после ще ги представиш като глава на рода Риате.
Аз не виждах леля, но пухтенето й надви шума дори на започващата виелица. Само че,
тате не изчака нейните думи и произнесе:
— Няма да дам благословия на нито един от вас.
Пауза. Добре беше, че стоях зад тате. В пълна тишина, покрай нас премина хлебарят Окр,
а след него и всичките му роднини. После, все така мълчаливо и ловецът Радган, но когато
той минаваше покрай него, татко го задържа, слагайки ръка на рамото му и тихо каза:
— Не се сърди, Радган, не знаех всичко, а тук обстоятелствата са се променили.
— Така и си помислих — също така тихо отговори ловецът, — ела утре, ще поседим, ще
ми разкажеш.
Ето така, нашия двор напуснаха двама от кандидатите, но не и ковачът. Той беше останал
да стои с цялото си непоклатимо туловище и също така непоклатимо каза:
— На мен са ми обещали жена!
Тогава леля Руи запя и занарежда като сладкогласно славейче. И нямаше как да я спрем
— все пак беше глава на рода и водеше всички дела по бракосъчетанията, впрочем, и по
разводите също. И тя започна да ми рисува една такава светла картина бъдещия ми живот с
ковача, така ми го изографиса, като че ли той с императора всеки ден се здрависваше.
Стоях на студа, без да имам право да прекратя този цирк, слушах с неохота, а към крака
ми нещо се притисна. Наведох глава и видях Късметчето. По традиция, трябваше да стоя,
скромно забила поглед в земята, и дори да не мърдам, но аз се наведох, вдигнах котето и чух
веднага:
— Хвърли тази мяукаща напаст!
Мълчешком се изправих, притискайки котенцето към гърдите си, погледнах в упор леля
Руи и разбрах, че ей сега ще ми свърши търпението…
— Влез в къщата — тихо каза тате, предотвратявайки назряващия скандал.
За съжаление, тази вечер не успях да си побъбря нито с мама, нито със сестрите, наложи
се да се преобличам, да слизам долу и да се правя на гостоприемна домакиня. Две от
сестрите ми бяха бременни, третата — с малко дете на ръце и около масите сновяхме аз с
мама и Сира. И, естествено, не ни беше до разговори.
А след това се започна:
  — Каква си пъргава и сръчна, Дея, добра жена ще бъдеш за нашия Горт — заяви ми
пълната жена, която седеше с леля Руи начело на масата.
Не, свекромонстърът определено ми харесваше повече, с нея поне някак можеше да се
разбереш.
— Благодаря ви, тъмна — вежливо отговорих аз.
— А Дея ще ми стане ми майка? — капризно попита същото това момиченце, което ме
беше пресрещнало на двора.
— И зестрата й е голяма — намеси се в разговора леля, — а това, че е старичка… той и
Горт не е много млад.
— Да, и това е вярно — поддържа я майката на ковача.
Моята собствена майка така и застина с казана в ръце. Но двете клюкарки не млъкнаха:
— Е, голяма работа като е учена, пфу, позор за рода ни — жалеше се леля Руи, — Горт е
славен момък, бързо ще й избие глупостите от главата.
Мама и така едва се сдържаше, а след тези думи, хвана казана по-здраво и се запъти към
леля Руи… Аз, връчвайки подноса на Сира се хвърлих към нея и я пресрещнах на три крачки
от леля.
— Мамо — чевръсто взех казана от ръцете й, — що не идеш да полегнеш, а? Натичала си
се днес сигурно.
— Млада е още — важно заяви леля Руи, — нека да тича!
И това беше! Повече не можех да търпя:
— Ассе кьерте уеме сао такьтян такесо — думите ги произнесох шепнешком, а гледах
през това време леля, която за пореден път изпразваше чашата си със сливовица…
За съжаление, това не беше проклятието за остро разстройство, тъй като леля със
сигурност би обвинила мама в опит за отравяне, затова пък, проклятието за мигновено
опиянение изважда от строя противника не по-малко ефективно.
— Ой — леля се отлепи от чашата, — нещо взе много хубаво да ми става… Ик…
В следващия миг леля с телесата си се свлече под масата, кискайки се вулгарно. В
абсолютна тишина присъстващите проследиха процеса на изхлузването й от стола и смутено
се заизвръщаха, когато Руи захърка така, че започнаха да дрънчат стъклата и съдовете по
масата.
Да ме прощава леля Руи, това беше най-малката вреда, която можех да й причиня.
— Ще ида да намеря чичо — казах аз и излязох на двора.
Невероятно, за първи път правех гадост на ближния си, но изобщо не съжалявах за това.
Но все пак, когато излизах се оглеждах — вода нямаше никъде, освен в подложката на
саксията с цветя, но нея щях бързо да я излея. На Късметчето проклятието не оказа никакво
влияние, а ако тук имаше нормална котка, веднага би избягала. Плесен в нашата къща никога
не беше имало, така че и следи от престъплението ми нямаше да останат. Почти… не
трябваше да забравя нощес да излея водата.
Излизайки в двора потреперих и загледах случващото се безобразие — мъжете не се бяха
ограничавали в пиенето и сега вече бяха в такова състояние, когато и замръзналото месо с
удоволствие го ръфаха, без да забелязват поскърцващия между зъбите лед. Тате и чичо седяха
начело на едната маса, ковачът — начело на другата, третата я бяха махнали, когато двама от
моите кандидати се бяха изнесли. И аз си представях колко им е струвало на родителите ми
това „сватосване”, не случайно беше прието невястата веднага да се дава — сватбата
излизаше по-евтино.
Обгръщайки раменете си с ръце, тръгнах към тате и към чичо Лус, заобикаляйки масата с
ковача и неговите роднини.
Това, което се случи след това, би могло да се случи в заведението на Бурдус, но не и на
сватосване — докато минавах близо до ковача, той ме хвана и в следващия миг се оказах
седнала на коленете му. Роднините ми, всички като един, скочиха от местата си — и къде
само се дяна пиянското добродушие, а мъжете от семейството на ковача се разсмяха и
затропаха по масата, одобрително поддържайки роднината си. Аз започнах възмутено да се
опитвам да се измъкна, но тогава чух тихото му:
— Само за едно те моля — не се отказвай от годежа до третия ден, Деюшка. След това ще
си тръгна, ще те забравя, но до третия ден, в името на Бездната, Дея…
Баща ми вече вървеше към нас, чичовците ми също, на братята ми положението не
позволяваше да се месят, а аз гледах ковача, който ме молеше с поглед и…
— До третия ден — предавайки се, прошепнах аз, — а след това, да не съм ви видяла
повече!
Ковачът мигновено ме пусна. И само прошепна зад гърба ми: „Благодаря, Деюшка”.
Де да бях знаела, с какво се съгласявам! Но тогава, съобщавайки на чичо за случилото се с
Руи, аз някак не се замислих. Пък и в следващите два дни непрестанно слагане на маси,
чистене в промеждутъците между приготвянето на огромни количества храна, някак не ми
беше до това. Едва за сън ми стигаше времето. И третият ден не се различаваше много от
отминалите — само дето още сутринта леля се домъкна с подарък.
— При теб съм дошла — заяви Руи, нахлувайки в стаята ми, точно когато се преобличах.
Припряно прикривайки се с чаршафа, аз изобразих вежлива усмивка и промърморих:
— Тъмни дни, лельо.
— Ти сядай, не стой — грубовато ми заповяда тя и седна на леглото ми, игнорирайки
жалното изскърцване. — Трябва да си поговорим с теб, Деюшка.
Аз седнах. Приготвих се да слушам. Чух много нови неща за „прекрасния ковач Горт”, за
това, че той вече и откупа за мен е донесъл и то го е донесъл в злато, а това означаваше, че
леля всичко вече беше решила. Гледах я, слушах я мълчаливо… така или иначе, никога
нямаше да се съглася!
— Мълчиш, Деюшка? — ехидно попита леля.
Мълчех, единствено защото не исках да започвам да говоря, а и ми беше трудно да дишам
заради миризмата на бъчва, която се носеше от леля. На нея, както се беше оказало,
проклятията за мигновено опиянение й харесваха много… Аз пет пъти ги бях използвала, но
тя упорито изтрезняваше след няколко часа.
— Така значи, мълчиш си ти — продължаваше леля, — а аз ето какво ще ти кажа —
бракът ти с ковача вече е решен въпрос.
Навеждайки глава се опитах да скрия усмивката си.
— Ти тук не ми се усмихвай — Руи се изправи, — обличай се, не бързай, а после слизай
при нас, ще проведем обреда.
— Кой обред? — аз все пак се усмихнах.
— Венчалния, Деюшка. Аз дума като глава на рода съм дала, така че или ти ще се
омъжиш за ковача, или Сира.
В недоумение гледах леля, а тя поясни:
— Дума на глава на рода, Дея, пък и откупа вече го взех, така че…
Притискайки покривката към гърдите си, аз решително произнесох:
— Вън от стаята ми!
Устата на леля се отвори от удивление, а аз повторих:
— Вън!
Руи подскочи, вече имаше намерение възмутено да се развика, когато аз добавих:
— С ковача сама ще поговоря, това първо. Никакви венчавки нито с мен, нито със Сира
— леля вече беше сложила ръце на кръста и имаше намерение да се възмути, когато добавих:
— Ще ви прокълна така, че няма да можете да го свалите!
Руи се метна към вратата и хвана дръжката, тогава аз казах:
— И днес ще си поиграя на невяста, за да няма скандал, а утре тук вече да ви няма.
Вратата се затвори. Леля се обърна към мен, скръсти дебелите си ръце на мощната гръд и
попита:
— С ковача говори ли?
Мълчаливо кимнах. Леля недоволно се намръщи и избърбори:
— Ще те опозоря, Дейка.
— Ще те прокълна.
Върна се и започна да се жалва:
— Ти разбери, Деюшка, ковачът даде много пари, а работата на чичо ти съвсем не върви в
последно време…
— Така ли? — навярно аз бях станала по-жестока от преди. — Имаше време, когато и ние
се нуждаехме от пари!
Татко нищо не ни беше разказвал, но знаех със сигурност, че беше ходил при чичо и се
беше върнал ядосан, а после бях чула как призна на мама: „В радост всички са до теб, а в
мъка сам-самичък си оставаш”.
— Облечи си рокля — леля пак тръгна към вратата, — пред родата на Горт не ме позори,
да не разкажа на семейството ти това, което ми разказа твоята съученичка.
— Коя това?
Руи отговори:
— Ригра Дакене.
И така се получи, че същата тази вечер, аз, в светла булчинска рокля, с венче върху
разпуснатата коса (и къде само го бяха намерили) стоях пред всички роднини в общата стая и
слушах обещанията на ковача. На третия ден винаги е така — женихът разказва как на
невястата ще й е добре и уютно в дома му и какво ще даде за жена си на семейството й.
Нямаше много хора — само всички възрастни. А младежта — някои приготвяха масите на
двора, а други играеха карти горе. Размерът на откупа поразяваше въображението, между
другото. А майстор Горт все говореше и говореше:
— Злато ще дам, триста монети — леля, която стоеше до мен, както се полагаше, едва не
се свлече на пода — чичо я придържа. А Горт продължи: — Мечове, червенокалени, на всеки
мъж от рода Риате.
  След тези думи, чичовците ме погледнаха строго и сурово — мечът е скъпо нещо, а
червенокаленият — това значеше със сърцевина от червен метал, който се добива само в
Хаос, такъв не се намираше във всяко семейство. Добре, че братята ми ги нямаше, въпреки, че и така имаше доста народ. Вдясно от вратата — роднините на Горт, вече неодобрително
поглеждащи към него и възмущаващи се заради глупостта му; отляво — моите роднини,
насмешливо гледаха ковача и също се чудеха на глупостта му. Защото, то къде беше виждано, за престаряла мома такъв откуп да се дава. А Горт говореше и говореше… Гледаше мен,
стояща пред роднините и на мен ми говореше. Навярно си мислеше, че ще се впечатля от
откупа и ще си дам съгласието. А аз започнах да разбирам защо ми беше казал: „Само за едно
те моля — не се отказвай от годежа до третия ден, Деюшка. След това ще си тръгна, ще те
забравя, но до третия ден, в името на Бездната, Дея…”. Искал е да ме купи. Просто да ме
купи. Явно не беше свикнал да получава откази, пък и не умееше другояче. Ковачите бяха
хора богати, особено тези, които получаваха правителствени поръчки, а семейството на Горт
се отнасяше към императорския картел.
Свършил да обяснява, че ще съм стопанка в дома му и ще получавам за разходи по двайсет
жълтици на година, ковачът въпросително ме зяпна. Всъщност, всички ме зяпаха. Забавно, аз
преди за такива пари и не бях чувала, но Юрао ме беше научил на своята правилна
финансова политика, и затова аз решително започнах:
— Уважаеми майстор Горт…
— Даже не си мисли да се отказваш — изсъска леля.
— Мечовете са червенокалени! — чичо Ирв, средния в татковото семейство, явно вече си
представяше как държи този меч в ръката си.
И само татко ме поддържа:
— Казвай, каквото искаше да кажеш.
Аз с благодарност се усмихнах на тате, поех си по-дълбоко въздух, решително се
приближих към ковача и тъкмо се бях приготвила да кажа всичко, което мисля по този повод, когато вратата на нашата къща се отвори!
И аз, както и всички присъстващи се обърнах към входа и застинах — на прага стоеше
лично лорд Риан Тьер!
И аз, кой знае защо, побелях от ужас, трескаво пресмятайки, че днес не е петият ден, а
той обгърна цялото творящо се безобразие с поглед, а след това, този черен вбесен поглед се
спря върху мен.
Ох, Бездна!
Но това, което се случи после, се оказа просто невъобразимо!
Не бях успяла още да кажа нищо, когато ковачът ме прикри с тялото си и заяви:
— Ти къде зяпаш, човече? Няма кво да плашиш годеницата ми!
Нямах възможност да видя лорд-директора, но едва чутото му плашещо-спокойно
„Какво?”, стигна до ушите ми. И да си беше замълчал ковачът, ама не:
— Викам, нема кво да плашиш невястата ми. Деюшка ми е нежна, а на вас, на муцуната
ви черни вени се издуват.
Ох, Бездна! Аз от ужас напълно изгубих дар слово!
Но всичко стана още по-лошо, защото се намеси и леля Руи:
— А вие, собствено, кой сте, уважаеми?
  — Аз ли кой съм? — глухо попита магистърът.
Но тогава, аз вече събрах всичките си сили, припряно излязох из-зад ковача, но тате си
върна по-бързо самообладанието:
— Лорд Тьер — и побърза към все още стоящия на вратата магистър, — радваме се да ви
видим.
— Наистина ли? — без да скрива сарказма и да отмества поглед от мен, се поинтересува
Риан. — Може би даже сте ме очаквали?
Татко от това леко се обърка, погледна ме, и не знам какво успя да види на лицето ми, но
се ободри и веднага продължи радушно:
— В този дом винаги се радваме да видим уважаемия лорд-директор на академията, в
която учи моята дъщеря. Влезте, лорд Тьер, ние днес имаме едно… събитие, но вече всичко
почти свърши, сега ще седнем на масата.
Магистърът не помръдна от мястото си. И продължаваше втренчено да ме гледа, мен и
попита с внезапно прегракнал глас:
— Лорд-директора?
На мен ми се искаше нещо да отговоря. Поне нещичко да кажа… а не успях да произнеса
и дума. Цялата нелепа ситуация, откровеният страх и … в резултат, аз само отворих уста и
отново я затворих.
Но един от присъстващите вече нямаше и нужда от отговори.
— Значи, лорд-директора, а? — Риан стремително влезе в къщата и затвори вратата след
себе си…
И то така я затвори, че вратата се счупи и увисна на пантите като купчина дъски.
Магистърът като че ли изобщо не забеляза това. Струваше ми се, че той виждаше само мен.
— А не бихте ли отделила вие, „адептка Риате”, няколко минути на вашия „лорд-
директор”?! — изсъска той.
Това не беше въпрос, това си беше изискване и Риан дори не го криеше. А леля Руи доля
масло в огъня:
— Нещо с ученето, нали? То на мен ми бяха казали, че Дейка не върви добре в
академията!
Магистърът откъсна поглед от мен и мрачно погледна леля. Руи потръпна, опита се да
изграчи нещо и накрая се скри зад гърба на чичо Лус, хлипайки силно иззад гърба му.
— И?! — лорд-директорът отново се обърна към мен.
— Д-д-д-а… Р-р-азбира се — промълвих аз и побързах да се кача по стълбите с
треперещи колене.
Не знам защо се отправих към собствената си спалня, навярно ми беше трудно да мисля в
това състояние, но явно и последвалите събития не можеха да способстват за нормалното
протичане на мисловния ми процес.
И ето, аз пак стоях на стълбите, ковачът пълзеше към пътя, а вбесеният Риан стоеше долу, и мен явно ме чакаше неприятен разговор пред очите на всички присъстващи:
— ДЕЯ!!!
По стълбите слязох като осъдена на смърт, спрях на последното стъпало, изплашено
погледнах всички присъстващи. Фактически, никой не се беше помръднал от мястото си, все
така вдясно от вратата стояха вече потресените роднини на жениха, а вляво — моите. В
средата, между лявата и дясната тълпа се извисяваше озверелият магистър, стремително
разкопчаващ непроницаемо черното си наметало.
— Още дълго ли ще стоиш там? — злобно се поинтересува той.
Бавно свалих от главата си венеца… той падна в краката ми като главен атрибут на
случващия се абсурд. Внимателно го прекрачих, с усилие правейки всяка крачка под
втренчения поглед на лорд Тьер. Магистърът свали и хвърли наметалото си, то прелетя през
стаята и падна на пейката до печката. В следващият момент Риан скръсти силните си ръце
на гърди и целият му вид изразяваше готовност да ме изслуша.
Ех, пък ако знаех и какво да кажа…
— За ковача, ще ми разкажеш насаме — изсъска Риан и неговите черни очи сега
изглеждаха по-черни от въглено-черния костюм на магистъра. — А сега, аз просто жадувам
да бъда представен на твоите роднини!
Ох, Бездна…
Баща ми, явно решил, че на дъщеря му всичко това и е дошло в повече, застана до
магистъра и дружелюбно каза:
— Аз и сам мога да ви представя, лорд Тьер! Уважаеми приятели, това е…
Риан го прекъсна с хладен тон:
— Страхувам се, че вашата осведоменост не е достатъчно актуална, нали, Дея?
Сега вече тате внимателно ме изгледа, както всъщност и всички присъстващи.
И татко премигна, премигна, а след това:
— Лорд?! — удивено издиша той.
— Тьер — разкаяно си признах аз.
— Тьер?! Лорд-директорът Тьер?! — попита отново татко, а аз мълчаливо кимнах.
След това мълчешком свалих ръкавиците си, при това първо дясната, а след това лявата и
всички видяха пръстена. Леля Руи се строполи в безсъзнание на пода. От страна на ковача, съдейки по звука, на пода се сгромоляса някой също толкова масивен. Най-вероятно, майката
на ковача. А аз стаях в абсолютната тишина, защото никой дори не се втурна да вдига леля, и
навела глава, с ужас очаквах продължението.
А това бяха откровено насмешливите думи на Риан:
— Е, не се оказа толкова страшно, нали, Дея? Припаднаха само две жени, а ти ми беше
обещала дружно и масово изпадане в безсъзнание.
Вдигайки виновен поглед към магистъра, аз промълвих:
— Така е, защото аз още не съм споменала, че вече съм дала съгласието си за този брак, а
и не съм уточнила, че ти, Риан, си Първи меч на империята, член на ордена на Безсмъртните
и племенник на императора!..
Падащият в дълбоко безсъзнание чичо аз никога няма да забравя!
Останалите, кой знае защо, устояха, но сигурно заради това, че те, за разлика от чичо,
нямаха достатъчно място, където да падат. Лорд-директорът проследи с очи рухването на
роднината ми, обърна се и с укор ме погледна. Да, беше ме срам, и заради това, че мама и
татко се споглеждаха и току ми хвърляха странен поглед, пък и изобщо заради цялата
ситуация…
— А сега може и за „годеника” — напомни ми Риан.
  Аз едва не се разплаках, и виждайки това, магистърът стремително преодоля
разделящото ни разстояние, обгърна лицето ми с ръце, вгледа се във вече мокрите ми очи и
меко, както само той умееше, ме попита:
— Просто ми кажи кой те накара. Убеден съм, че това не е твоя инициатива, така че,
просто кажи кой.
И аз изведнъж усетих, колко бях се уморила за тези три дни. Как тежат краката, как ме
боли гърбът, а и главата ми се пръска от постоянния шум, а и така се бях нервирала заради
всички условности на традиционния посрещане на рода… И пристъпвайки към Риан, аз
просто се притиснах към него, криейки лице на гърдите му и се усмихнах, когато той нежно
ме прегърна.
— Всички се бяха събрали още преди моето пристигане — прошепнах аз, — леля се беше
уговорила с майстор Горт предварително. Като глава на рода, тя има право и… Тате каза
веднага, че няма да даде благословията си, двама кандидати си тръгнаха, а Горт… — тежко
въздъхнах и казах по-високо: — Аз така разбрах, че чичо вече е взел парите за откупа ми…
Тишина, а след това много, много спокойното:
— Коя именно леля. Конкретно.
„Добре, че Руи е в безсъзнание” — помислих си аз. Но чух, че някой се опитва да избяга
на четири крака. Аз и не разбрах кой, пълзейки по пода, бърза към изхода, докато не чух
думите на Риан:
— А, това е същата тази „уважаема”, която те упрекваше за лош успех?
Съдейки по звуците, леля ускори пълзенето. Не можех да кажа, че осъждах бягството й,
имайки предвид кой е лорд-директорът. Най-забавното беше, че след леля, стараейки се да се
държат близо до стената, избягаха и всички роднини на ковача. Но тяхното бягство го видях
— когато така масово скърцат дъските на пода, вече ти става интересно и аз се огледах. Ето
така, родът Горт, без да се сбогува, ни напусна.
Вдигайки глава, погледнах Риан. Магистърът не беше удивен от реакцията на гостите, не
беше и оскърбен, а по-скоро наблюдаваше някакво привично за него явление. Забелязал
погледа ми, се усмихна по-широко, наведе се и внимателно целуна връхчето на носа ми. И
толкова нежност имаше в това докосване… А след това насмешливо:
— Страхливка.
Аз дори не започнах да споря, отново притискайки се с буза към гърдите му, осъзнавайки, че съм готова така да стоя и да стоя… докато мама не ме извика:
— Дея…
Масата я сложихме в къщата. Заради високия гост, всъщност. И беше забавно да се види,
как същият този висок гост, заедно с мъжете от нашия род носи маси и ремонтира вратата.
Но забавно зрелището беше само за мен, мама, сестрите ми и лелите потресено гледаха лорд
Тьер и не можеха да повярват в случващото се. От всички страни ме засипаха с въпроси:
— …Племенник на самия император?
— …Ау, Дея, и как вие така?
— …И какво, обича ли те?
— …Наистина ли е Първи меч на империята?
А мама не питаше, тя просто се възмути:
  — И защо веднага не каза?!
Нямаше какво да отговоря, но след това дойде и тате, и при това със същия въпрос:
— Защо не ми каза?
Татко ме хвана в кухнята, където Риан не мяркаше и се наложи сама да отговарям. И аз
отвърнах:
— Затова пък казах на баба.
Баща ми се огледа и попита:
— Между другото, къде е моята любима тъща?
Мама се отдръпна от печката, започна да си мачка престилката, което при нея винаги е
показател за най-висока степен на смущение и отговори виновно:
— Та то… нали само рода Риате…
— Род?! — тате беше ядосан, и независимо от това че в кухнята присъстваха и жените на
братята му, и родните му сестри, високо и отчетливо произнесе: — До гуша ми дойде от
„рода”! Аз си имам семейство, винаги съм готов да виждам братята с жените им и сестрите с
техните мъже, но Руи повече в моя дом няма да стъпи! А тъщата, сам ще ида да я доведа.
И той излезе от кухнята, а след това чух гласа му:
— Лорд Тьер, вие познавате ли тъща ми? Елате с мен, тук съвсем наблизо е.
Мама не измисли нищо друго, освен пак да ме гледа в упор, а след това нервно каза:
— Аз по цели нощи не спях, все си мислех, че ще останеш сам-самичка след твоята
академия, все досаждах на Орон: „как нашата Дейка, как нашето момиче”, той и с Радган
поговори, мислехме си да ви свържем заедно… Трябваше да кажеш, Дея, просто да кажеш!
Аз стоях насред кухнята, жените осъждащо ме гледаха, само Сира дойде, застана пред
мен и изтърси:
— А кой би повярвал? И досега не ни се вярва!
От устата на децата…
— Благодаря ти, сестричке — аз се наведох и я прегърнах.
— А какво толкова — Сира моментално се почувства важна. — Аз чух, как тате каза на
чичо Нор, че този лорд е свестен човек. А тате, той разбира от хора… и от месо!
И някак, след това всички се разсмяха, отпуснаха се, и вече усмихнати, продължиха да
готвят.
Масите ги подредихме както се полагаше — от едната страна за мъжете, от другата — за
жените. Без натякванията на леля Руи, всички някак бързо свършиха работа и вече чакаха
само тате с баба, и лорд-директора, разбира се. Всички ме гледаха, мен и пръстена. При нас
не се носеха пръстени — в условията на Приграничието по-безопасни бяха гривните, тях и
си ги слагаха младоженците. А аз носех пръстен, като напомняне, че не се омъжвам за някой
от местните.
След това се отвори вратата, влезе баба, след нея Риан с кошничка в ръка, а най-отзад —
тате. Бабчето ми намигна, отнемайки кошницата от магистъра, веднага отиде в кухнята, а
мама — след нея. Аз пък — след тях.
Влязох, а мама прегръщаше баба, плачеше, а бабчето така, спокойно:
— Свестен е той, Ериса, добър, обича Дея, защо сега така се вайкаш?
— Ма-а-мо — мама си избърса сълзите, — а ти защо веднага не ми каза?
— А ти нима имаше време? — възмути се баба. — Или място, свободно от чужди уши?
Дея чакаше докато си тръгнат всички и след това щеше да каже, него го чакахме чак на петия
ден. А аз нямаше и да стъпна в къщата, докато беше тук Руи. Ти ме знаеш — аз не бих си
премълчала, а трябваше ли ти скандал в къщи?
И гладейки мама по гърба, ми каза:
— Аз пирожки съм опекла, мислех да дойда утре да ви зарадвам. А то днес се получи,
така че пирожките са още топли, току що извадени от пещта, слагай ги на поднос — и на
масата. И по-живо, там твоят е съвсем прегладнял.
След съобщението, че има гладни, аз действително се разбързах. Сложих всичко на
подноса и подхващайки го, забързах към общата стая.
А там тате вече беше сложил всички мъже да седнат на масата, жените стояха прави
засега, чакаха мама като стопанка, тъй като я нямаше Руи. Аз изтичах първо към мъжете,
бързичко пирожки върху нарязания хляб сложих и видях, че магистърът не яде. Всички мъже
вече пълнеха чашите и похапваха с апетит, а Риан — не.
Приближих се до него, а лорд Тьер тихо:
— Ти още дълго ли ще тичаш насам-натам?
— Ами, то пирожките трябва да сложа и…
Риан стана. Излезе из-зад масата, взе подноса от ръцете ми и тръгна към женските маси.
Всички потресено и в абсолютно мълчание проследиха с поглед как магистърът сложи
пирожките върху хляба, след това връчи подноса на Сира и кратко заповяда: ”Бързичко го
отнеси”. А след това, връщайки се при мен, лорд-директорът властно ме хвана за ръка,
доведе ме до своето място, настани ме да седна първо мен, а след това седна и той.
На някои от чичовците ми им се изплъзнаха от ръцете чашите със сливовица!
Чичо Ирв, който първи беше свалил чашата си, след като успя да си затвори устата,
внимателно намекна на лорд Тьер:
— При нас, в Приграничието на празниците жените седят отделно от мъжете…
Магистърът невъзмутимо взе чинията, сложи ми малко салата с месо, задушени
зеленчуци и сложи всичко това пред мен. След това съобщи на потресените присъстващи:
— При нас, празник без жени, не е празник.
След това, Риан също си взе салата и даже започна да яде, а чичо продължи да го
запознава с обичаите на Приграничието:
— По нашите традиции, жените са длъжни на масата да се грижат за мъжете си, а не да
ядат заедно с тях.
Лорд Тьер сдъвка, преглътна, отпи от виното, а след това отговори:
— По вашите традиции, Дея, след сватбата, вече практически принадлежи на семейство
Тьер. А в нашето семейство, мъжете не сядат на масата, докато не седнат жените.
Пауза. Моите братя и чичовци се спогледаха, а Риан добави:
— Но даже без да се взимат предвид традициите, на мен лично просто ми е приятно,
когато любимата ми е до мен, а не тича между масата и кухнята.
И отново пауза, а след това тате изтърси:
— И все пак, докато Дея все още се подчинява на нашите традиции, аз съм длъжен да ви
съобщя, че при нас, до сватбата, в дома на родителите, булката спи отделно от младоженеца!
С ужас погледнах към тате, страх ме беше даже да си помисля какво му минава сега през
ум, после към лорд-директора. Риан сподави усмивката си, но в очите му си останаха весели
пламъчета, а след това отговори на баща ми:
— Майстор Риате, разбирам, че вие, вероятно сте чувал много неща за традициите на
тъмните лордове и сте… смутен до известна степен от постъпилата информация. Но, тъй
като Дея действително до сватбата се подчинява на традициите на Приграничието,
гарантирам, че ще пазя невинността на дъщеря ви до самия ден на бракосъчетанието.
Предполагам, с това можем да затворим тази тема и да не се връщаме повече към нея.
Лично аз се изчервих до корените на косата, а татко — напротив. Той се отпусна веднага, направо се видя как изчезна цялото му напрежение. А след това тате изкомандва:
— Нек, Аро, Тадер.
Братята ми станаха, а след това… татко с момчетата просто хванаха масите и ги
преместиха по-близо.
— От уважение към лорд Тьер, днес всичко ще бъде по южните традиции — весело обяви
тате, хвана мама за ръката и я дръпна към своята маса. А за да има място за всички, добави:
— Младежи, я седнете ей там.
Такова нещо в нашата къща още не се беше случвало. Пък и сигурно в целия Загреб. Но
когато всички се настаниха, стана ясно, че така е много по-добре. Децата седяха отделно, на
тях им беше весело, младежта — на своя маса, там смехът изобщо не стихваше, а аз останах с
Риан на първата маса, където и всички възрастни. Наистина, ние малко се разместихме, така
че сега начело седяха мама и тате, отдясно на тях — баба Дора и баба Айяр, а от ляво — аз и
магистъра.
— Какво да ти сложа? — чух аз тихият въпрос на лорд-директора.
Обърнах се към него и замрях, омагьосана от погледа на черните мъждукащи очи
— Дея — с усмивка ме повика магистърът, — сърце мое, какво има?
Аз мълчах, продължавайки да гледам лицето му.
— Наистина ли се радваш да ме видиш? — иронично попита Риан.
— Наистина — потвърдих аз.
— Радвам се да го чуя — и вече без да пита нищо, сложи в чинията ми задушени ребърца
със зеленчуци. — Още нещо?
— Не — аз не откъсвах поглед от магистъра, и даже това, с което ми беше напълнил
чинията познах по-скоро по аромата… просто, когато ги готвих се бях престарала с пипера.
— М-м-м — Риан пробваше същите тези ребърца, които ми беше сложил, — обожавам
лютото. Ти ли си ги готвила?
Моите роднини, които вече бяха опитали блюдото и сега седяха с почервенели
физиономии и активно пиеха вино, прицелиха в мен разгневени погледи. Особено сърдито
ме гледаше баба Дора, тя изобщо не трябваше да яде люто. Риан разбра, че не на място е
повдигнал тази тема и весело попита:
— Пробваш южната кухня? Великолепно се е получило.
Мен престанаха да ме гледат, всички насочиха вниманието си към лорд Тьер, него и го
попита баба Дора:
— На юг обичат ли пикантно?
— На юг подправките царуват — лорд-директорът вежливо се усмихна и явно под
обаянието му попаднаха всички присъстващи, тъй като престанаха да се мръщят заради
лютата храна и сега омагьосано го гледаха. — Ние имаме по-малко месни ястия, в менюто
преобладават различните видове риба, но — още една усмивка, — в това отношение, аз
предпочитам северната кухня.
Татко поддържа разговора:
— Правилно, най-добрата храна за мъжа е месото! А най-доброто месо е дивечът!
— А пък ако се опуши — мечтателно измърмори чичо Ирв.
— И с лучец — включи се леля Лори.
Разговорът постепенно се превърна в обсъждане на начините за приготвяне на месо.
Използвах това, че на масата се разбъбриха всички, и се протегнах към Риан, а той, забелязал
стремежа ми, се наклони към мен гледайки ме въпросително.
— А ти… наистина ли обичаш люто? — с шепот попитах аз.
Лорд Тьер се наведе още по-близо, ласкаво целуна връхчето на носа ми и с трагичен
шепот си призна:
— Не мога да го търпя. Но… — той ми се усмихна, — както го готвиш ти, ми харесва.
Смутено погледнах към чинията, която магистърът вече беше опустошил наполовина,
изчервих се и предложих:
— Аз… друго месо ще донеса.
Смеейки се тихичко, магистърът прошепна:
— На мен ми хареса, наистина. Иначе не бих го ял. Между другото, какво още си сготвила
ти?
Замислих се и се протегнах към пая с месо. Бях го направила по рецептата на Тоби — в
многолистно тесто се запичаше накълцано на дребно месо със сирена и зеленчуци.
Роднините ми хвърляха погледи към пайовете, но не се решаваха да взимат — все още си
спомняха първите ми кулинарни опити. Но когато аз започнах да режа пая и под ножа
апетитно изхрустя коричката, всички промениха мнението си.
— И на мен парченце — помоли баба Дора.
— И аз няма да откажа — не изоставаше от нея баба Айяр.
Тогава мама стана и ми каза тихо:
— На останалите аз ще им нарежа.
Така че, първото парче го дадох на Риан, второто го взех аз, а след това вече режеше мама, раздавайки на всички желаещи. Затова пък, когато магистърът се приготви да отхапе от пая, придържайки двата му края, за да не изпадне плънката, всички го гледаха. И чакаха.
— Чувствам, че върху мен лежи огромна отговорност — намигайки ми, отбеляза лорд-
директорът.
Всички се разсмяха, а Риан най-накрая опита. Затвори очи, като че ли се опитваше по-
ярко да усети вкуса и веднага произнесе:
— Изключително вкусно. Рецептата на Тоби ли е?
Аз не успях да отговоря, когато на вратата се почука. Почукването беше бързо и някак
ритмично. И поведението на лорд Тьер се измени моментално. Риан остави недоядения пай,
стана и напусна дома на родителите ми, плътно затваряйки вратата след себе си.
Всичките ми роднини гледаха ту мен, ту вратата и отново мен, очаквайки поне някакви
обяснения. Аз обяснения не можех да дам, а пък да седя под прицела на въпросителните
погледи отвсякъде…
— Аз ей сега — казах, припряно ставайки. От закачалката при вратата грабнах някакъв
дебел пухкав шал, наметнах го на раменете си и излязох на двора.
Известно време стоях на прага, потрепервайки от всеки порив на ледения вятър и
вглеждайки се в тъмнината. Виелицата се беше усилила така, че къщата почти не се виждаше, духаше от север, а входните врати при нас традиционно са от източната страна, но изведнъж
сред воя на вятъра аз чух вик…
И мрака се освети от ярък проблясък!
— Риан! — аз се хвърлих нататък, преди още да осъзная какво точно правя и защо.
Прелетях през двора, на който снегът вече беше до коляно, изтичах на пътя… Още един
проблясък! Ярък, червено-лилав… и страшно, грозно фучене на котка! Наистина, изобщо не
можех да разбера как през воя на вятъра чувам котката.
— Риан!
Моят вик се изгуби в нощта сред виещия вятър, пращенето на падащите чупещи се
дървета и странния нарастващ тътен… И все пак мен ме чуха.
Изви се адски пламък.
Изви се около мен, но без да ме пренася, а просто сгрявайки и почти веднага усетих
докосването на лорд-директора.
— Дея — нежна ласка по бузата ми, — защо излезе от къщата? Тук е студено, зима е, все
пак, а ти не си облечена.
Съскане, хрущене и крясък, пронизващ виенето на вятъра. Познат крясък, глас, по-
точно…
— Лорд Тьер, а какво… — започнах аз и млъкнах, когато на лицето на магистъра
разцъфна хитра усмивка. — Извинявай, Риан, но какво става?
Накланяйки леко глава, лорд-директорът отговори:
— Моята охрана забелязала престъпник, без мен не се справяха, наложи се да им
помогна.
— Твоята охрана? — изненадах се аз.
— Обикновено тяхната задача е да не ми се мяркат пред очите — съобщи магистърът, —
в извънредни ситуации, те нарушават това правило… Слуги са на императора, на мен не се
подчиняват.
Взрив! Ярък ослепителен пламък разкъса небето, за миг превръщайки нощта в ден…
И тишина.
— Аз трябва да вървя — прекалено спокойно произнесе Риан, — тя разкъса контура.
— Тя? — страшно подозрение се прокрадна в сърцето ми. — Царапка?! Котката?
На лицето на магистъра се появи неописуемо изражение на изумление и в същото време
злост, а аз отстъпих от пламтящия кръг и закрещях:
— Царапка! Пс-пс-пс… Царапка!
Когато се затресе земята, аз ужасно се учудих, но когато в светлината от пламтящия адски
огън се втурна нещо страшно, озъбено и окървавено, аз не можех и да си помисля, че това е
нашата стара домашна котка… Но именно в нашата Царапка се превърна чудовището, когато
скочи в ръцете ми. Това беше плашещо — страшно чудовище се отблъсква със задните лапи
от земята и скача, а аз ловя… Царапка!
— Аз убих — простена котката, притискайки се към мен, — но нямах друг избор, кълна
се…
  От тъмната гора в кръга от светлина пристъпиха седем… Те нямаха никакво отношение
към живите — празни очни орбити, почернели черепи, раздрани плащове… Излизаше, че
императорът не беше измислил нищо по-добро от това, да сложи за охрана на своя
племенник хрътки?! Тези духове бяха способни векове да преследват жертвата си, те никога
не губеха следата и тях беше практически невъзможно да ги унищожиш.
На пътя на хрътките избухна пламък, отрязвайки ме от страшната гледка… Но не по-
малко плашещо беше да чуя:
— Държавен престъпник. Присъдата е — унищожение!
Царапка се тресеше с цялото си тяло и аз не издържах:
— За какво престъпление?
Тогава ме потресе един факт — те замълчаха! Царапка също чакаше отговора, и
недочакала, ме погледна. Аз — лорд-директора. Риан ми отвърна със замислен поглед.
Причината за объркването ни беше проста — хрътките винаги казваха за какво престъпление
е била произнесена присъдата! Винаги! А сега мълчеха.
И магистърът взе решение:
— Възроденият дух преминава под моя защита. Един от хрътките пристъпи по-близо и
изхриптя:
— Забранява се. Държавният престъпник трябва да ни бъде предаден и…
Пламъкът, който им преграждаше пътя внезапно придоби син оттенък и в следващия миг
обхвана хрътките… изгарянето отне няколко секунди, а след това, императорските
гвардейци, превърнати в купчинки пепел, бяха развени от виелицата и останаха да стоят
само разгневените им призраци, които вече на никого не можеха да навредят.
— Започвам да разбирам, защо обикновено задачата им е да не ви се мяркат пред очите
— потресено промълвих аз.
Царапка, не по-малко потресено, добави:
— Започвам да разбирам, защо си се влюбила в този мъж.
Огънят се издигна около нас, лорд-директорът внимателно ме прегърна през раменете, а
след това, навеждайки се към ухото ми, тихо попита:
— Наистина ли си се влюбила?
Аз се смутих и нищо не отговорих.
Огънят изрева и когато изгасна, ние се озовахме при вратата на къщата ни, тоест, ние
бяхме вече вътре в дома и нашата поява в пламъците не можеше да остане незабелязана.
— Търсихме котката — съобщи на всички Риан. А на мен: — Паят сигурно е изстинал.
— Не трябва да го подгряваш! — по-припряно, отколкото би следвало, отговорих аз.
И окончателно смутена под веселия му поглед, аз измърморих:
— Сядай на масата, аз сега топли, направо от пещта ще донеса.
Но магистърът, взимайки мирналата Царапка от ръцете ми, сам тръгна към кухнята.
Наложи се да забързам след него, пак под въпросителните погледи на присъстващите — още
не се беше случвало нашата котка да седи спокойно в ръцете на някой чужд човек.
В кухнята, аз избързах пред Риан, измих си припряно ръцете, а когато се обърнах…
застинах. Лорд Тьер за няколко секунди беше извадил от пещта два казана и тавите с
пайовете, а вътре…
— Какво правите?! — възкликнах аз, гледайки как магистърът пъха в печката Царапка,
която даже не се съпротивляваше.
Тя нищо не възразяваше, но очите й се бяха разширили двойно.
— Дея, всичко е наред — съобщи ми лорд Тьер, а на котката: — Ако вие се опитате да
напуснете пределите на замъка ми, вас ще ви унищожи духът-хранител. Той е по-силен и от
първия ви ипостас, затова ви съветвам дори да не се опитвате. Трябва обаче да ви предупредя
— аз ще се заема с вашия въпрос, но ако се докаже вашата вина, ще ви предам на властите.
Царапка кимна, но ми хвърли много жален поглед. Риан също се обърна, погледна ме и
поясни:
— Хрътките са хванали следата, ако я оставя тук, ще я намерят до една седмица.
— А защо в печката?.. — объркано попитаха аз.
Отговори ми Царапка:
— Почти невъзможно ще бъде да се проследи къде ме е преместил пламъкът на
огнището.
— Абсолютно невъзможно — категорично отсече Риан и около Царапка избухна червен
огън.
Когато той угасна, Царапка вече я нямаше там.
Магистърът затвори пещта, заобиколи ме, хубаво си изми ръцете, а след това се
приближи към тавите, и разглеждайки пайовете, попита:
— Кои са с извара? По миризмата се чувства, че не са само с месо.
Приближавайки се, показах тези, които бяха забележимо по-светли, аз всъщност за първи
път се опитвах да ги направя сама и не знаех как са се получили. Риан разсеяно се огледа, леко се намръщи и изведнъж около него избухна адски пламък. Когато магистърът се върна, в
ръцете му имаше поднос, а на него — чиния с масло.
— Мен така в едно човешко село ме научиха — Риан внимателно сложи подноса на
масата, взе един от пайовете, премести го на подноса, отгоре пльосна внушително парче
масло, и всичко това леко го посоли. — Сега маслото леко ще се разтопи и ще бъде
великолепно.
Маслото обаче се разтопи прекалено силно и беше прекалено много, и накрая светлите
блажни ручейчета започнаха да се стичат по ръцете на магистъра на Тъмното изкуство. Аз
едва сдържах смеха си, гледайки обърканото изражение на Риан…
— Паят е прекалено топъл — досетих се аз. — Сега ще взема кърпа и…
И избухна пламък! Огнените ручейчета пробягаха по дланите на магистъра, изгаряйки
капките разтопено масло, но след това огънят се прехвърли и върху пая! И ние не успяхме да
направим нищо, когато той започна да гори. Аз се изплаших, но Риан просто недоволно се
намръщи, държейки пламтящото нещо в ръце…
Отвори се вратата. Влезе мама и се спря на прага. След нея, в кухнята се появи Сира,
надникна иззад мамината пола и попита:
— Ой, а на какво тук при вас така вкусно мирише?
Паят в ръцете на Риан съскаше и се пържеше, а мама огледа цялата кухня, пребледня и
зададе неочакван въпрос:
— А къде е Царапка?
Сира се взря в остатъците от пая, после в Риан и из цялата къща прогърмя вопъла й:
— Те изгориха Царапка!
  Огънят моментално изгасна. Изгорялото тесто в противна купчинка стоеше на дланта на
лорд-директора, когато той се опита да се оправдае:
— Изгорялото месо не мирише така, Сира. Тук пая се запали, аз показвах фокус с огън на
Дея, и паят взе че изгоря.
Сестричката ми престана да ридае, дойде по-близо, заинтересувано погледна изгорялото
парче. Тя се успокои, но останалите бяха отреагирали на вика: „Те изгориха Царапка!”.
Докато обясним на всички, докато изчистим изгорелия пай, извадените от пещта бяха успели
да изстинат…
— Не трябва да ги претопляш — предусещайки въпроса на магистъра, строго казах аз.
— А вие можете ли да пускате огън? — с възторжено отворени очи, попита Сира.
Наложи се да закрия изстиналите пайове с гърдите си, за да ги защитя. Но докато ние с
Риан се споглеждахме, най-малкият ми брат Нек открадна един от пайовете. Сира хвана
магистъра за ръката и го задърпа след него. В крайна сметка, едва ние с мама и баба
претоплихме храната в пещта, от общата стая се разнесе мирис на изгоряло.
И тогава баба попита:
— Къде е Царапка?
Слава на Бездната, не ми се наложи да отговарям, тъй като зад стената се разнесе вик:
— Дея, твоят лорд гори!
Под учудените погледи на мама и баба, аз викнах в отговор:
— Как гори?
— С червен огън! — изкрещя възторжено в отговор Сира.
— А-а… — вече без да викам произнесох аз, — щом е с червен, няма страшно…
Мама и баба синхронно скръстиха ръце на гърди и мълчаливо ме загледаха и двете.
Отново се разнесе викът на Сира:
— Дея, а сега отново гори! Със златен!
Аз се втурнах към общата стая и заварих удивителна картина — Риан стоеше сред
пламтящия огън от златен пламък, който бавно, но сигурно гаснеше под натиска на адския
пламък. И загасна.
Виждайки ме, лорд-директорът просто ме примами с пръст и аз се затичах, разтревожена
и направо изплашена от собствената си мисъл.
Хващайки ме в обятията си, магистърът прошепна:
— Императорът ме вика. Ще ме извиниш ли?
Мълчаливо кимнах.
Изви се адски пламък.
Използвайки това, че сега никой не можеше да ни види, Риан се наведе и нежно ме
целуна. Не успях дори да му отвърна и той изчезна.
— Какво стана? — попита тате първи.
— Императорът го извика — отговорих дълбоко нещастната аз.
— Ох, ама че Бездна! — изрази мислите на всички чичо Ирв.
— Даже не му дадоха да хапне! — изрази собствените ми мисли баба.
Почти веднага, всички седнаха на масите, мен между себе си ме накараха да седна двете
ми баби, явно решили, че ще могат да ме откъснат от тъжните мисли. А аз имаше над какво
да си помисля, например над отговора на въпроса: кого така отчаяно се опитва да прикрие
императорът?!
И баба Дора и баба Айяр се опитваха да ме тъпчат с храна, нещо ми разказваха, всъщност
веселите разговори на масата не спираха, а Сира, приближила се отзад, мечтателно въздъхна:
— Да-а-а, хубав лорд… ако бях по-голяма, бих се влюбила!
И веднага всички ме заляха с въпроси:
— Та, къде се запознахте? — настоятелно попита леля Кари.
— И от кога сте заедно? — понякога чичо Нор беше по-любопитен от всички жени в
семейството взети заедно.
Бездна, спаси ме!
За огромно мое щастие, Бездната наистина помогна, тъй като в следващия момент се
почука на вратата. Такова едно, плахо.
Тате стана и отиде да отвори. На прага се оказаха замръзналите и уморени леля Руи и
чичо Лус.
— А, явно всички пощенски дилижанси са отпътували вече — замислено каза баба Айяр.
— И каруците също — баба Дора заплашително се надигна и произнесе: — Какво пък,
деца мои. Радвам се, че се върнахте. Много се радвам. И да ти кажа, ако от Руи и можех да
очаквам всякаква подлост, то от теб, сине!..
Чичо мълчешком влезе в къщата, наведе глава, но нищо не каза. А леля не си замълча:
— Да, ние взехме парите — започна тя с писклив глас, — то как да не ги вземем?
Татко тресна вратата, приближи се към леля и глухо попита:
— Аз твоите деца продавал ли съм ги?
Руи побърза да се скрие зад гърба на чичо, и там явно отново набра смелост:
— Аз и моята собствена дъщеря бих му я дала още преди три години, но не — Горт само
Дея искаше!
Баба Дора учудено попита:
— Три години?
Руи разбра, че може да разказва, наполовина се измъкна из-зад чичо и се понесе:
— Та значи, той отдавна я бил забелязал, още в Ардам. Дейка там нали сервитьорка беше
до скоро.
Не си спомнях нито веднъж да съм виждала господин Горт в Ардам. А леля
продължаваше:
— А до нея нямало как да се приближи, той, Бурдус, то ли по добра душа, то ли…
— Руи! — прекъсна я чичо.
— Не можел към нея да се приближи, ви казвам — вече по-тихо продължи леля,
запазвайки своите инсинуации за себе си, — и тогава дойде майката на ковача при мен.
Поседяхме, поговорихме и тя за племенницата ме заразпитва. Аз веднага и казах, че за Дея
има два пътя — или в дългово робство, или на държавна служба. А когато разбрах, че
работата с лорда на земята се разреши, аз и пратих вест на госпожа Горт. Ох, и как се зарадва
синът й… Аз исках както е най-добре!
Но роднините я гледаха осъдително, а баба попита:
— А парите защо си ги взела?
Леля се опита нещо да отговори, а после реши отново да се оправдава:
— Та той, добър момък ми се стори, то кой можеше да знае, че Дейка цял лорд си има?
  Но баба Дора не й повярва:
— Аз друг въпрос ти зададох, Руи! Ти като жена на главата на рода отговаряш за всички
деца, това е така. При тебе идват сватовете, ти трябва най-добрите да избереш, но да
продаваш дъщерите ни, ти нямаш право!
Отново се възцари тишина в дома ни. Тягостно и обвиняващо мълчание.
— Вие не можете да носите такава отговорност — каза баба.
Ето така става обикновено смяната на главата на рода. Всички мълчаха, ситуацията не
беше от приятните. След това стана чичо Ирв и уверено произнесе:
— По старшинство, аз съм следващият. Аз трябва да възглавя рода.
След това, както се полага, всички седяхме, празнувахме моя годеж, пихме за лорд Тьер,
за когото тате разказа на всички, споменавахме с лоши думи лорд Градак… Моите мисли
бяха далеч… и се въртяха около Юрао. И около семейните артефакти на рода Тьер и около
Царапка, но кой знае защо, без дроу не ми се получаваше да мисля както трябва.
— Мамо — казах аз и всички около масите замълчаха, даже ми се отщя да продължавам,
но… — аз на сутринта ще си тръгвам, да знаеш.
Мама явно се разстрои, а тате веднага попита:
— Защо?
— Искам да проверя едно нещо — честно отговорих аз. И вече по-високо: — А, разбираш
ли, тате, ние с партньора ми отворихме кантора за частни разследвания и там толкова работа
се е насъбрала…
В дома ни отново настъпи угнетяваща тишина. Жените при нас не се занимаваха със
собствена работа, още по-малко, им позволяваха да отварят кантори. И затова, сега ме
гледаха с явно неодобрение. Но това беше без значение, и изправяйки се, аз бодро съобщих:
— Да, кантора за частни разследвания „ДеЮре”, тоест, аз и Юрао, мой партньор е
офицерът от Нощната стража Юрао Найтес, с нас работи също неговата сестра Риая и моята
приятелка Яна. Имаме помещение на централната улица на Ардам… — помълчах и добавих:
— Разбирам, че това не ви харесва, така, както и не ви харесва, че съм дала съгласието си за
брак без одобрението на главата на рода, но това е моят живот и аз ще го живея така, както
намеря за добре!
Тишината стана почти заплашителна и само тате се заинтересува от моя бунт за
самоуправление:
— Твоят лорд знае ли за това?
— Да — аз се усмихнах.
— Одобрява ли го? — продължи разпита татко.
— Не — честно отговорих, усмихвайки се още по-широко.
— Аха — тате си сипа сливовица в чашата, — значи тази работа с кантората няма да е
задълго.
И всички си сипаха пиене, а над масата се разнесе отново бърборене. И може би си
струваше да си премълча, но реших, че съм мълчала достатъчно:
— Не, тате — леко повишавайки тон, казах аз. — Ние с партньора ми нямаме намерение
да затваряме кантората. И дори когато се омъжа за лорд Тьер, а това ще стане чак след като
завърша Академията на Проклятията, ще продължавам да се занимавам със собствената си
работа. Защото това ми харесва, защото това е моето призвание и защото така искам!
  Да се каже, че роднините ми бяха в ужас, значеше просто нищо да не се каже. Мен ме
гледаха с някакъв свещен страх и безкрайно осъждане. Явно всички бяха решили, че сватбата
ни с лорд Тьер ще е едва ли не след няколко дни, а чуха такива новини.
Леля Руи не издържа първа:
— Ти да не си мислиш, че ще трябваш все още на някого след година и половина?
И всички мълчаха и чакаха отговора ми, защото леля явно беше озвучила общата мисъл, а
аз отговорих:
— На себе си ще съм нужна, лельо. На първо място, ще съм нужна на себе си!
Не зная какво би се случило по-нататък, но мама тихо каза:
— Правилно, дъще. Най-правилното решение. Когато си нужна на себе си и останалите
се нуждаят от теб.
Колкото и да беше странно, след думите на мама, никой не изказа собствените си
умозаключения. Но не одобряваха, сигурно ме мислеха за последна глупачка, но си замълча
даже тате.