Урок трети.Тайните понякога са смъртоносни.

Глава 3

На сутринта ме изпращаха само родителите. Седянката се беше проточила почти до зори,
а някои от чичовците ми така и си бяха останали да спят по масите… По-точно, ни бяха
успели да станат от там. Аз държах съненото Късметче на ръце и също се прозявах.
Мама ми беше събрала ядене за из път, тате тръгна да впряга коня, а ние се сбогувахме на
прага.
— Пази се — помоли мама. — И си идвай по-често.
Вратата се отвори, влезе тате, а с него и стотици снежинки.
— Пак започва снежна буря — каза тате. — През нощта уж беше поутихнала, а сега вие
все по-лошо и по-лошо. Да вземеш да си останеш вкъщи, Дея.
— Имам толкова планове, тате — аз погалих Късметчето, — искам да мина през Геира,
през храма на Бездната, а и през Меркос.
— А там какво има — учуди се тате.
— Архиви — честно отговорих аз. — ще си потърся и тема за дипломната работа, на нас
магистър Тесме ни каза, че трябва да решим каква ще е още до края на ваканцията.
Родителите се спогледаха, половината не го разбраха, но явно решиха, че аз със сигурност
знам какво правя. Аз, обаче не знаех. Аз търсех отговори и бях решила, че в архивите ще мога
да намеря нещо, защото тайната на императора все повече и повече ме интригуваше.
До заставата с тате стигнахме с шейната и се движехме трудно — конете не са кентаври, с
това не можеше да се спори. Конете, за разлика от превозвачите не владееха Магията на
Пътя. Когато най-накрая стигнахме до топлия павилион за пътниците, нашият Сивчо вече
дишаше с мька.
— Ще си наема кентавър, сам да се връщам във виелицата е глупаво — успокои ме
тате. — Поседни, докато намеря твоя дилижанс. Ти сега първо накъде си?
— Меркос — отзовах се аз, — и трябва да ме докарат до къщата на леля Орин.
— Улица „Обесник”, номер деветдесет и две? — уточни тате. Аз кимнах и той добави: —
Чакай тук, аз бързичко.
Седнала в шейната, оглеждах заставата. Намирахме се в голям, дървен, добре скован
павилион, който покриваше с топъл купол кръстопътя, а през лятото, спирката си беше
просто край пътя, просто там имаше платформи. Нашата застава беше единствената за
околните седем села — Загреб, Лирди, Мри, Захра, Умерта, Незаверта и Погреб. Оттук на
север пътят водеше към нашия главен град, на запад — към столицата на Приграничието
Ардам, на юг — към Меркос, един от наскоро завоюваните градове. По-точно, не толкова
наскоро — Меркос принадлежеше на империята вече четиридесет години.
Разнесе се тропот на копита — от север по пътя се приближаваше екипаж с два
впрегнати кентавъра — някой явно много бързаше и беше заплатил тройна цена,
превозвачите кентаври изобщо не обичат да работят по двойки. Предположението ми за
състоятелността на пътника се потвърди — в момента, в който екипажът стигна до
платформата, от каретата излезе пълен мъж с побеляла коса, с черна шуба и черна шапка.
Мъжът недоволно подвикна към кентаврите, подхвърли им няколко жълтици и с движение на
ръката накара да го следват трите пътни чанти. Тъмен маг!
Галейки доволно мъркащото Късметче, заедно с всички присъстващи проследих с очи
мага. Видях как той слезе от платформата, при това, когато вървеше по стълбите, дори не
гледаше под краката си, а като стигна до чакалнята, недоволно се огледа. Явно тук трябваше
да го посрещнат, но по всяка вероятност никой не беше дошъл… На смуглото лице на мага се
отрази раздразнение и някакво нервно нетърпение.
А след това всичко се измени!
Неочаквано в топлия, залят от магическа светлина павилион, от всички четири входа
влетяха четири черни смерча!
Завиха охранителните заклинания! Завиха оглушително, напрегнато, тревожно!
Веднага се разпищяха жените и почти веднага отреагираха Дневните стражи, чийто Фор
пост се намираше на втория етаж. Офицерите, блестейки с охранителни щитове слизаха в
павилиона. Едни тичаха по стълбите, други пълзяха по стените, някои влетяваха през
входовете… а смерчовете се движеха право към целта си — към мага, и това малко
поуспокои останалите пътешественици, решили, че това са някакви шеги на ексцентричните
тъмни, но тогава прозвуча вика на един от стражите:
— Заклинатели!
Тогава наистина започна паника! Отначало целият павилион се изпълни с алена
светлина, което беше призив за Нощната стража — Дневната тук беше безсилна, по
безопасно беше изобщо да не се намесват, просто това не беше тяхното равнище. Впрочем, и
не всеки от Нощната би могъл да се справи — Заклинателите бяха членове на клан човешки
магове. Един от най-силните кланове, тяхната специализация беше унищожаването на
нечистите. И затова, въпреки че се изпоплаших, продължих да седя спокойно и тези които
бяха чистокръвни, също не бързаха. А метисите се спуснаха да бягат, знаейки прекрасно, че
Заклинателите, дори след като унищожат този, за когото са дошли, изключително от омраза
ще започнат да убиват всички, в които има дори капка кръв от Хаоса. И на тях щеше да им е
все едно дали сред тях има жени, деца и че са просто обикновени жители. Заклинателите
убиваха всички, до които успяваха да се докопат… Понякога унищожаваха цели села.
— Дея! — викът на тате ме откъсна от съзерцаването на четирите черни вихъра. —
Обръщай шейната!
С поглед намерих сред тълпата бягащи татко, той стоеше от другата страна на пътя, и тъй
като всички кентаври се опитваха да избягат без преди това да благоволят да се разпрегнат от
каретите, не можеше да стигне до мен. Аз погледнах към входа, през който бяхме влезли и
разбрах, че няма да мога да се измъкна бързо, така че беше по-безопасно да остана на място.
В този момент заклинателите приеха истинската си форма!
И стана ясно, защо отстъпи Дневната стража, без да рискува дори да се опита да спаси
някого — всички Заклинатели бяха скаени, тоест, жреци. А това вече беше много, много
лошо — жреците им са магове от висше равнище, те убиват дори чистокръвните хора,
считайки, че ние, които живеем на територията на Тъмната империя сме поддръжници на
Хаос…
— Дея! — крясъкьт на тате.
Но аз вече бях разбрала, че няма смисъл да бягам — един от скаените вдигна ръка и
заклинание, черно като мастилено петно се издигна нагоре… Миг и всички изходи бяха
заградени със силови решетки. Те бяха дошли да убиват и щяха да убиват… Всички!
Мен ме стана много, много страх, а освен това, в съзнанието ми настойчиво тътнеше:
„Заклинания за противодействие”. И в този момент аз не мислех само за това, а си спомнях
всичко, на което ни бяха учили, всички проклятия, всички начини за защита, които знаех…
Защото дори възроденият дух в този случай не би могъл да ме защити — Заклинателите
унищожаваха всякакъв вид задгробен живот. Абсолютно всякакъв!
Нарастващ тътен!
Викове на изпоплашените хора, скърцане на спиращи колела и цвилене на ранените
превозвачи, които с все сила, без да могат да намалят се бяха сблъскали с магическите
стени… Това беше ужасно… Ужасно и толкова неправилно!
В този момент, нещо мощно удари в павилиона отвън — Нощните стражи пристигнаха! И
пак удар, и още един… И едва сега се разбра, че Заклинателите ни бяха отрязали от света
изключително заради собствената си защита. Удар… още един… Нощните стражи се
опитваха да влязат с всички сили, все повече усилвайки мощността. В очите на хората и
нехората наоколо се появи надежда, крясъците стихнаха. Дневните стражи извадиха
оръжието си и се приготвеха за бой…
Но появата на Нощната стража накара и Заклинателите да се разбързат.
— Дай ми го! — властно заповяда един от скаените.
И заповедта му беше обърната към мага. Магът, които стоеше, отпуснал ръце, но в
следващия момент, старият човек смъкна шапката си от главата и с рязко движение съблече
кожуха си. Оказа се че изобщо не е пълен, а е просто сух, сгърбен старец, който сега гордо
оглеждаше убийците си и спокойно говореше:
— Моята смърт вече нищо не решава.
Заклинателите доплуваха до жертвата си, придвижвайки се във въздуха. Четири тъмни,
омотани в черно и сиво фигури, със символа на клана, светещ на гърдите им. Той светеше
само при жреците, това ние още в първи курс го бяхме учили… И колкото по-силен беше
жрецът, толкова по-ярко сияеше символът на клана… А тези блестяха ослепително!
— Ти ще заговориш — произнесе вторият от Заклинателите и към мага, от четирите
страни се понесе светлина…
Старецът изкрещя, … изхърка, падна на колене и от устата му потече кръв… Чу се плач
на дете и някаква жена закрещя:
— Какво му правите?!
  Един от Заклинателите, без да прекъсва изтезанието на мага, мързеливо протегна ръка в
нейната посока… В следващият миг в дланта му се заби стрела, проби я и се показа от
другата страна! Заклинателите застинаха, забравяйки за момент дори за стареца… аз също
застинах — стрелите с черни и червени пера ми бяха много познати… Татковите стрели.
Всички заклинатели се обърнаха в посоката, от която беше дошъл изстрелът. Там стоеше
моят баща, прикрил същата тази жена, която явно беше извикала. И татко демонстративно
сложи още една стрела на тетивата.
Но тате не разбираше, той просто не знаеше с кого си имаше работа! Това не бяха редови
Заклинатели, това бяха скаени и за своята помощ на жената, тате щеше да плати със страшна, много мъчителна смърт.
Хвърляйки Късметчето в шейната, аз се изправих на плазовете и гледайки и четиримата
Заклинатели, изкрещях почти късайки гласните си струни, първото, което в този момент на
паника ми дойде на ум:
— Теека акахаа махехеере!
Звънкият ми глас се разнесе по целия павилион, жреците веднага се обърнаха към мен,
забравяйки тате. То всеки би го забравил, ако изведнъж остро възжелаеше да пообщува с
природата. Да, в критическата ситуация, аз не бях измислила нищо по-добро от това, да
използвам проклятието за остро разстройство. Освен това, то беше най-простото от
проклятията с мигновено действие, за всяко друго се изискваше повече време, пък и
формулите бяха доста по-дълги…
Впрочем, би трябвало да помисля не за преимуществата на вече използваното проклятие,
а за собственото си оцеляване, тъй като маговете от подобно равнище умеят да отсичат всяко
външно въздействие изключително бързо…
Отсякоха го!
— Ти! — изрева отново изправилия се скаен.
Просто, когато ги беше заболял коремът, те се бяха свили всичките на две, но не им беше
струвало нищо да потиснат моето проклятие… И когато всички заклинатели се обърнаха към
мен, аз ужасена изтърсих:
— Та еар нкатохее…
Не се получи да го произнеса докрай, един от жреците се издигна нагоре и от там удари
със силова вълна. Мен ме помете от шейната, хвърли ме върху чисто рендосаните дъски на
наскоро ремонтираната платформа и от удара, като че ли ми излезе целия въздух от
гърдите… В главата ми за миг потъмня, но аз бях паднала все пак доста меко, най-силно си
бях ударила гърба и бедрото…
Само че, най-големият ми проблем не беше падането.
— Ти си човек — изсъска Заклинателят, преодолявайки разделящото ни разстояние с
един скок и хващайки ме за гърлото. — Човек! Ти си жена! Как посмя да вдигнеш ръка срещу
спасителите?
Скандирайки всяка дума, той ме разтърсваше, продължавайки да ме държи за шията, от
тези вибрации се смъкна шалът ми от косата, косата ми се разроши и сигурно от страни
изглеждах като парцалена кукла…
— Ние ви спасяваме — съскаше междувременно жрецът, — заради вас гинат нашите
братя, лее се нашата кръв…
  Той не ме душеше, но да ми счупи врата имаше доста голяма вероятност и аз се помолих:
— Пуснете ме…
Да, бях намерила кого да моля! Защото заклинателите умееха да пускат много добре —
той ме хвърли през половината павилион, и когато паднах в краката на същия този, обкръжен
от скаените маг, който се давеше в кръвта си, за косата ме хвана вече друг жрец.
Оказа се, че е много болезнено, когато те вдигат, намотавайки плитката ти на юмрука, за
щастие, в следващият момент мен погнусено ме пуснаха…
— Глупава жена — прозвуча гласът на хвърлилия ме Заклинател, — в сърцето ти има
мрак, Хаосът е погълнал душата ти, в ума ти цари Бездната. У теб няма вече светлина и ти ще
умреш в мъки.
„Сложи си годежния пръстен на дясната ръка” — спомних си аз думите на магистър
Еллохар. Но, свита от болка, в краката на своите предполагаеми убийци, аз си помислих, че с
пръстена едва ли ще се получи, а, например, за магистър Еллохар беше много навреме да си
спомня, както и за гривничката от конец, която ми беше вързал на китката.
— Почакайте — замолих се аз, — ако обичате, само за миг, аз…
Припряно затърсих под ръкава си нишката на гривничката, заопипвах я. Намерих …
Стиснах възелчето и просто помолих Бездната за спасение.
А четиримата Заклинатели разпериха ръце, навярно с намерението да призоват едно от
заклинанията за унищожение или смърт… или нещо по-лошо! Отново се разкрещяха хората,
освен това, вдигайки се на лакти, видях тате, който се опитваше да се хвърли към мен и
Дневните стражи, които се опитваха да наложат защита на присъстващите, и…
Избухна син пламък!
Ярък, ревящ и страшен! А когато той угасна, всички видяхме магистър Еллохар само по
едни къси женски кюлоти с отровно розов цвят, а отгоре на всичкото, поръбени и с дантелки, а освен тях върху тялото на директора на Школата за Изкуството на Смъртта нямаше нищо
друго.
Появата на високия белокос маг в такъв фриволен вид порази даже Заклинателите, какво
да кажем за останалите присъстващи… На някои от Дневните стражи им изпопадаха
мечовете от ръцете.
— Оу — без изобщо да се смущава, а по-скоро учудено проточи магистърът на
Смъртта, — виждам, че се забавлявате. — Обгърна с поглед Заклинателите и добави: —
Тоест, каква там веселба, в разгара сме на истински дипломатически прием… Хм.
А след това изключително към скаените:
— Атиохий, Езверус, Нгалит, Ферусий, радвам се, изключително се радвам да ви видя…
Нали не ви смущава това, че съм сам? А? А аз, например съм смутен, приятели. Един
момент!
Избухна син пламък.
Когато след миг огънят угасна, на платформата се бяха появили още четирима непознати
ми магове, облечени в черни одежди със символиката на Школата на Смъртта на реверите.
— Никаква магия. Унищожете ги! — с усмивка заповяда лорд Еллохар.
В ръцете на адептите на Смъртта светнаха мечовете, в следващия миг започна бой.
Тъмните се хвърлиха към Заклинателите, Заклинателите удариха с магия, мечовете всмукаха
всичко в себе си и запламтяха със син пламък. Заклинателите, осъзнавайки, че вече магията
им е безполезна, извадиха собственото си оръжие и се впуснаха в схватката.
— Адептка, адептка… — магистър Еллохар, без да се смущава от собствения си вид,
нито от факта, че температурата далеч не беше лятна, се приближи към мен, приклекна и
веднага опипа шията ми. — Жива ли си?
— Благодаря — промълвих аз.
Магистърът се усмихна, вдигна глава, погледа хода на схватката и кимвайки
удовлетворено се приближи към измъчения маг.
— Как си, приятелю? — весело се поинтересува той, отпускайки се на едно коляно и
слагайки ръце едновременно на челото и на гърдите на мага.
— Ние сме врагове, лорд Еллохар… — простена той.
— Хайде сега, голяма работа — без изобщо да се възмути, отговори магистърът. — Ти
отдавна си ми в категорията на уважаваните врагове, а те са ми почти приятели. Ще те боли, Ардаур, контролирай сърцето.
— Разбрах — изхърка старецът.
А след това изкрещя, без да може да се сдържи и когато от гърлото му отново потече
кръв, този път със съсиреци, викът му потъна в този поток.
— Контролирай сърцето — уверено и спокойно заповяда Еллохар. — Контролирай всеки
удар!
И всичко свърши. Магът лежеше на пода, вече дишайки дълбоко, а на лицето му вече
нямаше гримаса на болка… Спокойствие и умиротворение, а освен това и лека усмивка на
устните. Но не за дълго. Старецът се надигна, погледна към Еллохар и прошепна:
— Те готвят ритуал! Артефактите, те…
— Те са у Тьер — отговори магистърът и хвърли бърз поглед към мен.
Да, аз наистина жадно попивах всяка дума. И директорът на Школата за Изкуството на
Смъртта явно го осъзнаваше и ме гледаше с демонстративно неодобрение.
— Лорд Еллохар — старецът седна, след това разкопча маншета си и свали от китката си
гривна от червено злато, — дайте я на Риан Тьер, той ще я съхрани, той ще съумее да го
направи.
Магистърът мълчешком взе артефакта, отново недоволно ме погледна, а след това
украшението избухна на дланта му със син пламък и изчезна.
Късно! Сега аз вече знаех какво бяха търсили Заклинателите.
В този момент, отново ме порази магистър Еллохар.
— И кой убива така?! — директорът на Школата за Изкуството на Смъртта подскочи. —
Адепт Валенси, вие с него в брачни игри ли сте или в смъртен бой? Аз какво, да не би да ви
казах да го прегръщате?!
Обърнах глава в посоката, където гледаше магистърът и видях, как една от черните
фигури буквално душеше Заклинателя. Мечовете се търкаляха до тях на пода, Заклинателят
хъркаше, опитваше се да удари с пета, а адептът на Школата на Смъртта с усилие го
удържаше.
— Това е Заклинател, Валенси — съкрушено му се караше Еллохар, — време за смърт на
мозъка при отсъствие на кислород — два часа! Ти него два часа ли ще го душиш?!
Адептът отблъсна потенциалната жертва, смутено го ритна с крак, а след това изкрещя в
отговор:
  — А ние не сме минавали смъртоубийството на жреците от клана на Заклинателите!
И изрита нещастната жертва повторно. Дневните стражи извиха от ужас, гледайки тази
картина, защото те самите в аналогична ситуация, отдавна биха представлявали чували с
изпотрошени кости.
— А цялата ваша група го е минавала, адепт Валенси — Еллохар в розовите кюлоти
изглеждаше много забавно, независимо от ужасяващата ситуация. — И само ти, умнико, си
отсъствал. Повесели ли се в дома на майчица Гобс? А сега аз ще се веселя. Жрец Заклинател, Валенси. Използването на каквато и да е магия е смъртоносно, тъй като скаенът е в
състояние да я обърне против атакуващия. Действай, адепт и помни, че скаенът изучава
всеки твой жест, всяка атака и на наритания от теб индивид му трябват само още няколко
секунди, за да приложи заклинанието „Огледало” и след това, конкретно за теб, той ще стане
неуязвим. И когато той започне да те убива, Валенси, на мен ще ми е весело! Точно като на
теб, по времето, когато си бягал от лекциите.
Адептът вдигна меча си и се втурна в атака, и се разбра, че адептите на Смъртта биеха и
падналите, друг въпрос беше, че Заклинателят вече уверено се беше изправил и доста
успешно държеше защита. Тогава аз не издържах:
— Магистър Еллохар, може ли един въпрос?
— Давай, Риате — със скучаещ глас отговори магът, следейки боя на учениците си.
— Извинете, а това наистина ли са… просто адепти? — недоверчиво попитах аз.
Та нали Заклинателите не бяха тези противници, които можеха да бъдат победени от
адепти… Заклинателите можеха да унищожат и силен маг и то много бързо, какво оставаше
за адептите!
Магистърът не ми отговори веднага. Следейки боя, той неочаквано кресна:
— Смяна на партньора, момичета!
В същия миг, адептите се метнаха като сенки, сменяйки скаените си. Еллохар
удовлетворено кимна и благоволи да ми отговори:
— Вие в академията си имате ваши собствени наказания, ние — наши. При нас не е
забранено да се пропускат лекции, посещават се по усмотрение на адепта, но — той се
усмихна накриво, — никой не гарантира на адепта защита от мигновено преместване в
епицентъра на битка с противник, по убийството на когото той е пропуснал занятие.
Да, добре е, че при нас пропусналите някоя лекция не ги проклинаха…
— Магистър, а… — започнах аз.
— Ако посмееш да зададеш въпрос за външния ми вид, моментално ще се отправиш при
Тьер на възпитателна беседа — неочаквано ме заплаши той.
Повече Еллохар с мен не заговори. Независимо от демонстрираното безгрижие, той
съсредоточено следеше хода на сражението, прикривайки от време на време адептите си със
защитни заклинания, а след това заповяда:
— Достатъчно! Отстъпете!
И в ръцете на магистъра пламнаха в синьо два меча… Когато полугол войн, облечен само
с розови кюлоти се хвърля в бой е смешно само в първия миг… след това мелодията на
Смъртта започват да я пеят остриетата и не остава никакво място за веселие.
В тази битка, на Еллохар не му беше нужна помощ, не му беше нужна и защита —
магистърът се хвърли към четирите блестящи фигури, които едно след друго пращаха към
него заклинания и успя да избегне всичко. Скок нагоре, леко приземяване и той отново се
понесе към скаените… Мастилено петно избухна на пътя му, но Еллохар се промуши под
него, претърколи се и отново набра скорост… Първият Заклинател бе разделен на две от
блестящия меч, до втория острието като че ли едва се докосна, но той падна на колене,
притискайки раната на корема си и опитвайки се да приложи магия за изцеляване. С
останалите двама Еллохар се сражава малко по-дълго, майсторски избягвайки ударите на
стоманата и атаките с магия, а след това, в един миг, когато падналият на едно коляно
магистър едновременно прониза и двамата си противници, времето като че ли спря… Като
че ли всичко застина — Еллохар с мечовете, потънали в телата на Заклинателите, самите
жреци, с оръжие, вдигнато над главата на тъмния лорд и магията, искряща около мястото на
сражението…
Ярък миг… удар на сърцето… и вълшебството се разпадна…
Хриповете на умиращите, спокойният магистър, който с едно дръпване освободи
мечовете си, потресеното „невъзможно!” от страна на Дневните стражи, невярващото
„скаените са мъртви!” от всички присъстващи в отрязания от света павилион…
Да, това наистина беше Изкуство на Смъртта. Истинско изкуство, та четирима от най-
силните жреци Заклинатели Еллохар ги уби за броени секунди.
— Дея — към мен дотича тате, веднага огледа лицето ми, опипа ръцете, а след това
премина към краката, разпитвайки ме в процеса на всичко това, — къде те боли? Ти така
падна, че може да има последици. Главата не ти ли се върти? Не ти ли се гади? Не…
— Всичко е наред, тате — аз станах, опирайки се на ръката му. — Само съм си натъртила
бедрото, а иначе съм добре…
В този момент магията на Заклинателите се стопи, отваряйки входовете. Като тъмна
лавина се метнаха Нощните стражи, но когато видяха високата фигура на магистър Еллохар, офицерите спряха. След това чух гласа на лорд Мерос:
— Няма опасност. Магове-лечители за пострадалите, да се възобнови движението по
пътищата, коменданта на Заставата при мен.
Татко също се огледа и доволно отбеляза:
— От самия Ардам са прехвърлили патрул, очевидно заплахата е била сериозна.
Аз дори не казах на тате, че заплахата не просто беше ”сериозна”, тя беше фатална,
жреците Заклинатели — това е смърт. За всички. Те никога не оставят след себе си жив
човек, така че аз не бих се учудила ако и от столицата бяха прехвърлили патрули на Нощната
стража. Но аз, разбира се, нямах намерение да му казвам всички тези неща. Работата беше в
това, че след като тук се беше появил лорд Мерос, значи с него беше и целият му патрул и аз
се оглеждах търсейки едно създание със златисти очи и коса, но дроу ме видя първи.
— Партньор! — вопълът му потресе целия павилион. — Ти както винаги си в центъра на
събитията!
Офицер Найтес се запровира към мен през навалицата, радостно се качи на платформата,
хвърли се към мен, прегърна ме, подхвърли ме, завъртя ме и слагайки ме да стъпя на пода, започна:
— Дей, ти към Ардам ли си? Отдавна му е време, направо забрави да се върнеш, думи
нямам! Имаме сега такова дело… ще ни позлатят, Дея. Плюс гномите ни дадоха ексклузивно
право за разследвания в гилдиите. А най-важното, помниш ли онова дело на майстор-
кожаря? По него има нови данни. Ще се замаеш! Така че, хващай си куфарите и хайде през
портала, няма какво да се разоряваш за кентаври. Дея, какво се усмихваш?
И наистина, защо ли пък се усмихвах…
— Тъмни, партньор! — весело напомних аз за вежливостта.
— И на теб кошмарни — Юрао присви очи. — Ти ако сега ми кажеш, че нямаш намерени
е да се прибираш в Ардам, тогава аз ще ида да си изкарвам прехраната като некромант. Дея, ти ми трябваш, сериозно, вече мислех да долетя да те взема!
Обърнах се към вкаменилия се татко и вежливо започнах:
— Тате, това е офицерът от Нощната стража Юрао Найтес, моят съдружник и
съсобственик на кантората „ДеЮре”. Юр, запознай се, това е баща ми, майстор ловецът
Орон Риате.
Двамата си размениха поклони, но при това, бяха явно потресени от срещата. Особено
тате — той такова нещо не очакваше.
— Радвам се да се запозная с вас, майстор Риате — дроу отново галантно се поклони.
Тате, кой знае защо ме попита:
— Сигурно ли е, че Тьер знае?
Това не беше всичко, което престоеше на татко да види.
— Дея? — на платформата уверено се качи лорд Мерос и неговия плащ със символиката
на глава на третия патрул на Нощната стража на Ардам и привлече към нашата компания
всеобщото внимание. — Ти си тук? И си била тук по време на нападението? Дея, добре ли
си?
Той се приближи, протегна ръка, опитвайки се да докосне лицето ми и беше спрян с
насмешливото:
— А ето това, на ваше място, аз не бих правил — лорд Еллохар, вече в черен костюм на
магистър на Смъртта не се качи при нас, но както се оказа, следеше развитието на
събитията. — На ваше място, Мерос, аз към адептката Риате изобщо не бих се приближавал.
Не че Тьер е собственик, въпреки, че и това също, но защитата й реагира най-агресивно
именно на вас.
Лорд Шейдер веднага прибра ръката си, процеждайки през зъби:
— Лорд Еллохар…
— Той самият — весело се отзова магистърът. — Мерос, на твое място аз бих попитал
коменданта, защо в момента на нападението не са били отворени спасителните изходи? Аз
не забелязах нито един, подът на това съоръжение е абсолютно монолитен. В края на
краищата, за подобно недоглеждане, полагащото се наказание за коменданта би било смърт, но ви съветвам да смекчите присъдата, заменяйки я с каторга в каменоломните, например.
Нека да носи полза поне там, след като не се е справил с отговорния си пост. И какво още
исках да кажа — Еллохар се позамисли. — А, да, ти с какво мислеше, когато се опитваше да
пробиеш стените със силов удар? Мерос, сградата е без основи! Достатъчно щеше да бъде
банално да повдигнеш павилиона.
Скърцането със зъби на лорд Мерос беше едва доловимо, но ние, стоящите до него, го
чухме.
— Зарежи, го, началник — Юрао потупа същия този началник по рамото, — не се
захващай, не си струва…
  — Найтес — изсъска Шейдер, — прекратете да фамилиарничите!
Независимо от това, че фразите бяха казани тихо, те не останаха тайна за Еллохар:
— Дроу — насмешливо подвикна той, — не ми разваляй веселбата!
Татко мълчешком ме хвана за ръката и ме поведе след себе си. Едва тогава осъзнах, че
накуцвам и ме боли бедрото, но това бяха дреболии, докато, например, татковото:
„Заминаваме си в къщи!” — вече беше неприятно. Но аз бодро докуцуках до шейната,
намерих Късметчето, взех го на ръце и котето, което до този момент трепереше с цяло тяло, веднага се успокои.
— В къщи, Дея! — повтори тате. — Откъде толкова много лордове те познават?! Изобщо
не ми харесва цялата тази ситуация около теб.
Тате говореше тихо, но уверено и ядосано.
Опитах се да му обясня.
— Магистър Еллохар е приятел на лорд Тьер, лорд Мерос е началник на един от
патрулите на Нощната стража на Ардам и съответно на цялото Приграничие, затова и ме
познава.
Баща ми съсредоточено ме изгледа, а след това ми зададе много интересен въпрос:
— Ти как го извика този… в розовите панталони?!
Аз исках да отговоря, но го направиха за мен:
— Кюлоти — уточни магистър Еллохар, който безшумно се беше приближил към нас, и
то така, че ние го видяхме едва когато заговори. — Разбирате ли, вашата дъщеря… Дъщеря, нали правилно съм разбрал?
Леко смутен, татко кимна и потвърди:
— Най-голямата.
Магистърът се подсмихна и продължи:
— Та значи, вашата най-голяма дъщеря успя да плени във вечно робство сърцето на моя
най-добър ученик, съратник и по съвместителство, единствен приятел. И аз, като приятел и
наставник на Тьер, реших да се застраховам и да се приобщя към делото по съхранението на
живота, честта и достойнството на неговата избраница. У вашата най-голяма дъщеря има
създаден от вещиците съвсем незабележим амулет, който Дея се досети да използва в тази
критична ситуация. Проблемът беше само в това, че конкретно в момента на призива, аз не
бях сам и се наложи да се възползвам от първата попаднала ми под ръка дреха. Удовлетворих
ли любопитството ви?
Аз се изчервих, тате също забележимо се смути и промърмори нещо неразбираемо,
магистър Еллохар, в свойствения му маниер, игнорира напълно нашата реакция и обръщайки
се към мен, взискателно попита:
— Ти накъде се беше запътила?
Почувствах, че пребледнявам и нямах никакво намерение да отговарям.
— Слушай, Риате — раздразнено започна магистърът, — вие с Тьер ужасно си приличате,
в смисъл, и двамата сте твърдоглави като магарета. Аз нали ти казах да забравиш за
историята с артефактите?!
И той повече не се усмихваше, говореше тихо, отсечено и злобно.
— Ти със симпатиш-шната си главичка разбираш ли, че Тьер след теб и в Бездната ще се
хвърли? Или още не си се досетила колко много го дискредитираш?
  Тате се опита нещо да каже, но Еллохар даже не обърна внимание, пристъпи към мен, наведе се почти до самото ми лице и изсъска:
— Не си навирай носа в това! И твоя дроу го дръж на каишка! Не се меси, Риате, разбра
ли? Има неща, за които е най-добре просто да забравиш!
Сигурно трябваше да си замълча, но вместо това казах:
— На мен ми е безкрайно интересно, защо артефактите на Тьер внезапно са изчезнали, а
след това са се появили в императорската съкровищница. А също така, ми е интересно, защо
жреците Заклинатели, при това тези бяха едни от най-силните, са последвали някакъв стар
маг до нашите територии в стремежа си да получат гривната на рода Тьер! Те нали нея я
търсеха?! А освен това…
Глухото изръмжаване на магистъра на Смъртта ме накара да млъкна.
— О, Бездна! Адептка, неуверена, трепереща и изпоплашена ти повече ми харесваше! —
Еллохар се изправи. — Жалко, че Тьер се захвана да те превъзпитава, много жалко.
Избухна син пламък. Еллохар скръсти ръце на гърдите си и ми изрева:
— При Тьеррррр! Живо. Сбогувай се с татенцето, взимай си чантите, бохчата с
пирожките, въшливия мачок — и при Тьер! Нека той сам да ти организира частни
разследвания с приключения!
Аз се възмутих и изобщо:
— Ама слушайте, аз…
Еллохар не искаше да ме слуша — пристъпи към шейната, хвана пътната ми чанта и я
метна в синия огън, нататък полетя и кошницата с пирожките, и храната, която ми беше
приготвила мама, след това от ръцете ми издърпаха шокираното от подобно отношение
Късметче и го хвърлиха след багажа. Котето, летейки успя да издаде само едно възмутено
„мяв”.
— Риате, ще се сбогуваш ли с баща си или как?!
Тате местеше учуден поглед от пламъците на огъня към магистъра и явно се опитваше да
разбере къде са се дянали всички неща и защо не горят в огъня…
— Това е преход — без да гледа към тате, поясни лорд Еллохар, — води в градската къща
на Тьер. В дадения момент, аз мисля, че най-доброто решение е да стоваря на неговата глава
това огромно щастие — вашата най-голяма и твърдоглава дъщеря. Нека той сам да се оправя
с нея — и вече към мен: — Риате, броя до три!
Аз се възмутих окончателно:
— Слушайте, магистър Еллохар, аз…
— Едно — меланхолично започна да брои той.
— Знаете ли, аз си имах други планове за личната ми ваканция и посещението в дома на
лорд-директора не влизаше в тях!
— Две.
Нямах думи! И все пак:
— Вие нямате съвест! — изтърсих аз.
Еллохар ме измери с насмешлив поглед и спокойно отговори:
— Аз имам отговорност, Дея. И сега, когато се изясни, че Заклинателите са проникнали в
една о най-отдалечените части на империята, за разлика от теб, разбирам, че тези скаени тук
не са единствените. Има още като минимум десет-дванайсет последователи, и в кой момент
те ще започнат нападения с унищожаване на мирното население, не ми е известно — и след
това с намек: — Затова пък съм в течение на чие пръстче блести един от търсените от тях
артефакти. И, повярвай ми, Риате, те това пръстче с най-голямо удоволствие ще го отрежат!
Така че, марш при Тьер и ще си или в столицата, под негово наблюдение, или в Ардам,
където наложената и контролирана от академията защита е значително по-мощна, като се
има предвид разстоянието. Имаш ли още въпроси, Риате?!
Появиха се още много въпроси, но магистър Еллохар произнесе:
— Три.
В следващия миг огънят се изви около мен и аз се понесох в пропастта…
Полетът беше дълъг, главозамайващ, а приземяването — стремително. Затова пък, се
изтърсих на нещо меко. Известно време лежах, откровено негодувайки заради поведението
на магистър Еллохар, след това отворих очи, седнах и се огледах.
Намирах се в спалня. Някъде зад вратата мяукаше Късметчето, разнасяше се шум от
стъпки, удивени възгласи, викове: „Пробив на защитата”. А освен това, тук беше топло и
даже много.
Ставайки от леглото, аз припряно си свалих палтото и топлия шал, който след действията
на Заклинателите и така се мотаеше някъде около раменете ми, помислих си, че би трябвало
да се събуя, а освен това и бедрото започна да ме боли по-силно…
В следващият миг се отвори вратата.
— О, Бездна! — възкликна високият мъж в черни доспехи, който се показа на прага. —
Вие какво правите тук, девойче?
Къде ме беше изпратил Еллохар?!
— Т-тъмни — с усилие отговорих аз.
— И на вас кошмарни — мъжът стъписано ме разглеждаше, — слушайте, вие не
притежавате магически способности и пробивът на защитния купол също не е ваше дело,
как… По какъв начин се озовахте тук? И то в покоите на нашия лорд?
О, Бездна, надявах се, че това наистина беше спалнята на Риан.
— Извинете — чувствах се изключително неудобно, — бих ли могла да разбера, къде
именно се намирам сега?
Неописуема гама емоции премина през лицето на този южняк, след което с опасение ми
отговори:
— Спалнята на лорд Риан Тьер.
— А-а-а — аз уморено седнах обратно на леглото, — а аз вече се бях притеснила.
Тогава се чу потропване на токчета и раздразненото:
— Какво значи „Изпратиха ви котарак”? Какъв котарак? Защо изобщо стражата на къщата
си позволява да ме безпокои по толкова незначителен повод като някакъв си котарак? При
това проскубан!
Гласът на лейди Тьер не беше възможно да се сбърка с друг. В този момент аз вече
искрено съжалявах, че бях повикала магистър Еллохар и изобщо за всичко, и…
— Ах, тук има и някаква девица?! — възмущението й беше безгранично. — И къде е тази
особа?!
Потропването на токчетата се ускори и в спалнята се втурна Тангирра Тьер… Очите на
дамата ме огледаха, на лицето й моментално се появи предоволна усмивка, свекромонстърът
откровено плътоядно се облиза и възторжено произнесе:
— Дея! — след това се позамисли и добави: — Ще се осмеля да предположа: Еллохар се
е постарал?
Не й беше нужен дори моят отговор, лейди Тьер продължаваше да разсъждава на глас:
— Впрочем, кой друг освен него има достъп до обителта на Риан. Да, би следвало да се
досетя веднага. В какво си се провинила?
Не разбрах веднага, че въпросът беше отправен към мен, а когато осъзнах, дори не
намерих какво да отговоря. Но сега лейди Тьер чакаше отговора ми и междувременно се зае
да отстрани свидетелите:
— Горрад, тази дама е годеницата на вашият господар и вашата бъдеща господарка.
Аурата й да се запомни, да се пуска по което и да било време на деня и нощта както в дома
на сина ми, така и в моя собствен. Сега си вървете.
И ние със свекромонстъра останахме насаме…
— А Риан днес е зает — лейди Тьер мило ми се усмихна, — и аз наистина се съмнявам,
че ще се освободи преди полунощ, така че… Ти няма да откажеш да ми погостуваш, нали?
В отговор издадох нещо като полузадушен писък и жално предложих:
— Може би ще е най-добре да го почакам тук?..
Свекромонстърът радостно се озъби и благодушно ме закова:
— Не, Дея — след това се приближи, властно ме хвана за ръката, при това, хватката й се
оказа желязна, и милостиво ми обясни: — Ще използваме преход, за да не плашиш с вида си
народа по улиците на столицата. Нашият район е изключително елитен, мила.
Изви се златен пламък.
Отдалече се донесе отчаяното „мяв” на Късметчето и неочаквано котето се промуши през
пламъка към мен. Изражението на лицето на свекромонстъра стана много, много замислено.
А след това, ние все пак се пренесохме.
— Това е твоята стая — възвести лейди Тьер, веднага щом изгаснаха езиците на огъня. —
Тъй като Риан не е посветен в условията на нашето малко съглашение, то той не бива да знае
за честото ти пребиваване тук, нали? Сега се събличай, при това напълно, и повярвай, чакат
те двата най-хубави часа от живота ти. Обещавам ти, ще бъде незабравимо!
Свекромонстърът се врътна на токчетата си и се отправи към вратата, бялата врата,
украсена с черен орнамент, а в момента когато излезе през нея, се чуха отсечените й
разпореждания към прислугата, искането да бъдат извикани някои си „дакреи“. Вслушвайки
се в заповедите й, аз объркано се заоглеждах… Стаята се оказа огромна и беше много светла, благодарение на двата прозореца, заемащи половин стена. Оформена в бяла-черно-златна
гама, с белоснежни килими на пода, легло, застлано с бяло бельо и покрито с моарирано
покривало, бюро до прозореца, а на него… аз даже не повярвах на очите си — пълното
събрание на христоматиите по Смъртоносни проклятия.
Вратата се отвори, влезе лейди Тьер и недоволно се поинтересува:
— Защо стоиш? Дея, скъпа, аз нямам толкова много време, а теб трябва да те накараме да
изглеждаш прилично преди запознанството с лейди Фей.
Да се запознавам с още някого, нямах абсолютно никакво желание и изобщо:
  — Лейди Тьер — даже отстъпих по-надалеч, — аз бих искала да се върна в Ардам за
няколко дни и след това…
В този момент почти ме оглуши вопълът й:
— Дея!
Изплашено погледнах свекромонстъра, а тя възмутено мен. След това лейди Тьер дълбоко
вдиша, издиша и вече без стонове попита:
— Кой те е наранил?
— Какво? — не разбрах въпроса аз.
— Ти накуцваш, Дея — изсъска лейди Тьер, — и аз чувствам миризма на кръв. Просто ми
кажи кой!
Осъзнала за какво става дума, аз уморено махнах с ръка и тъжно отговорих:
— А, това ли?.. На заставата ни нападнаха Заклинатели и там…
Късметчето, който след преместването се беше скрил зад полата ми и там си седеше
мирно и тихо, остана без прикритие в момента, в който се отдръпнах. Той се събуди, осъзна, че вече го виждат и с ръмжене се втурна към мен. Този път взискателно се закатери по полата
ми, настоявайки да го взема на ръце. Разсейвайки се с котето, изпуснах от очи лейди Тьер и
както се оказа, напразно!
— Лорд Шейвр — изфуча тя. А след това се тросна на някой невидим: — В
Приграничието има Заклинатели! Как да разбирам това?
Аз не чух отговора на невидимия й събеседник, но, съдейки по лицето на дамата,
отговорът изобщо не й хареса. След това въздухът заискри в златно и всичко изчезна.
Свекромонстърът беше не просто ядосана, тя беше вбесена. Аз потреперих и прегърнах
Късметчето по-силно.
— Още две нападения — мрачно произнесе лейди Тьер, — унищожен е домът на някой
си майстор Рутта, който неотдавна е бил убит, между другото и къщата на ковача в Ррадак.
Почтеният гном, майсторът кожар, чието убийство беше толкова странно! Този, който
беше съхранил артефакта СитарЕмме и същата онази дървена дъсчица! И ковач в Ррадак…
Не ставаше ли дума за същия този артефактор, който ми беше дал гривните за вампира и
медальона на Тьер? Странно. Много странно.
— Така, да не говорим за тъжни неща! — свекромонстърът припряно се приближи към
мен и започна сама да ми разкопчава копчетата. — Кажи веднага, къде те боли?
— Кракът — аз се опитах да се отдръпна, но това не я спря и в следващия миг тънкото
шалче полетя на пода. — Вижте, аз и сама мога да се съблека.
— Сигурна ли си? — без сянка на усмивка ме попита тя продължавайки да разкопчава
копчетата. — Имаш рана само на бедрото или още нещо не си признаваш?
— Лейди Тьер, аз сама се обличам и събличам, слуги не съм имала откакто съм се
родила, така че…
— „Мама” — ласкаво ме поправи свекромонстърът, — и хайде да живеем в мир, Дея.
Просто знай за в бъдеще — аз съм те приела в семейството си и ти желая само най-доброто.
Та каква е тази история със Заклинателите?
Роклята вече беше разкопчана. Бързо преценявайки ситуацията, реших да избегна
конфликта и едновременно да се отърва от прекомерната опека на лейди Тьер.
— Подръжте Късметчето! — помолих аз, напъхах котето в ръцете на дамата и
използвайки объркването й, се отдалечих на няколко крачки. — Вижте, лейди Тьер, не
разбрах както трябва, защо трябва да се събличам?
Свекромонстърът в този момент държеше котето в изпънатите си ръце и с удивление се
вглеждаше в неговите съвсем обикновени очички.
— Ама че работа — пое си дъх след няколко секунди тя, — аз си мислех, че това е просто
въшливо животинче, а се оказва, че тук е в наличие духът на Златния дракон. Анаргар тичаше
след него по цялата империя, а той… Кой би могъл да си помисли такова нещо…
Но в следващия миг:
— Банята е там, Дея. Отиваш, събличаш се и лягаш във ваната. Ако си добро момиче,
довечера ще те пренеса в Ардам — с тези думи лейди Тьер гнусливо пусна котето на пода,
обърна се и си тръгна.
Връщането в Ардам беше добър стимул за това, да се направя на добро момиче, затова,
сваляйки ботушите си и оставяйки ги до входната врата, аз се отправих да тьрся споменатата
баня, отваряйки вратите, по посока на движението. Зад първата, почти незабележима на
фона на стената врата, имаше малка кръгла стаичка с неясно за мен предназначение — само
огледала по стените. Зад втората се оказа склад за обувки — от сандали до ботуши. Имах
странно подозрение, което се потвърди, когато премерих първия попаднал ми чифт и
разбрах, че е моят размер. Тук всички обувки, а имаше сигурно поне двеста чифта, бяха само
моя размер! Следващата врата ме отведе в шкафа. Тук имаше рокли, костюми, манта,
кожухчета, ръкавици и много други неща… Висящи на редове или сгънати по рафтовете…
Имайки предвид, че лейди Тьер беше много по-висока от мен, то всичко това също беше мой
размер!
Там ме намериха, застинала в пълно изумление.
— Лейди Риате — русалката, ако се съдеше по строежа на тялото, ниско се поклони, — а
ние ви търсим. Елате, ваната е готова.
Като омагьосана тръгнах след нея, разглеждайки зелените кичури коса, увити с речен
бисер и украсени със истинска свежа водна лилия. За първи път виждах русалка, способна да
ходи на два крака и облечена в прилепнала сребриста рокля! Те обикновено или плуваха във
водата, или се криеха в цветята, без да се напъхват в дрехи.
— Аз отдавна служа на семейство Тьер — стигайки до поредната незабележима врата,
съобщи русалката и отвори входа за банята, — не се безпокойте, лейди Риате, предупредиха
ме, че кожата ви е нежна и не сте свикнала с чужда помощ.
Гледах русалката с широко разтворени очи… Не можех да повярвам, че виждам такова
нещо… Та тя имаше даже мигли! И устни…
  — Грим — хитро ми се усмихна тя, уточнявайки. — Лейди Фей наистина прави чудеса, но на вас все още ви предстои да се срещнете с нея. Хайде да побързаме, лейди Риате, защото
иначе ще ми се наложи отново да топля водата. Аз съм ИнСин.
Когато бях малка, с русалките често си играехме и плувахме — те идваха на езерото в
най-топлите летни месеци да си починат, а след това се връщаха обратно в морето. С
бременните майки идваха и по-големи деца, така че ние имаше с кого да си играем. Но това, което русалките никога не бяха правили за нас — не ни бяха топлили водата!
За да видя как русалката работи с водата, аз бях готова безропотно да се съблека и само по
долна риза да вляза във ваната. И сега чаках със затаен дъх.
— Няма ли да е по-добре ако се съблечете? — поинтересува се лукаво ИнСин.
— Не, благодаря, на мен и така ми е добре — съсредоточено гледайки русалката,
отговорих аз.
— Но аз трябва да ви изкъпя — внимателно ми намекна тя.
— Аха — аз продължавах да си чакам чудото.
Русалката сподави усмивката си, седна на ръба на ваната и пъхна ръка във водата… Меко
синкаво сияние напълни ваната и на дъното й се появиха… водорасли… Прозрачни,
зеленикави и много красиви. Те пораснаха като храст, протегнаха се към мен, нежно
докоснаха ръцете ми, погалиха пръстите… изпълзяха по-нагоре… И неочаквано плътно
обхванаха китките ми!
— Какво правите?! — аз се опитах да се измъкна. — Вижте, лейди ИнСин, пуснете ме
веднага, аз…
Русалката тежко въздъхна и тъжно си призна:
— Аз почти нямам време, лейди Фей вече чака, а лейди Тьер ще се разяри ако не
побързаме. Тя, разбира се, на вас нищо няма да ви каже, но аз ще си го отнеса. И затова, аз
нямам никакво време за вашата мнима скромност, лейди Риате.
За миг ми се прииска да повикам магистър Еллохар, защото на ръката ми все още беше
заветното възелче…
— Слушайте — раздразнено започнах аз, — това вече е прекалено!
— А вие просто се отпуснете — усмихвайки се мило, ме посъветва русалката. —
Неприятно ще бъде само в началото.
Ризата ми жестоко я разкъсаха водораслите, а русалката просто извади мократа тъкан от
ваната. И това беше само началото — изведнъж водата се нагря и стана почти изгаряща! След
това се разпени, а ИнСин собственоръчно се зае с косата ми. След това се случи чудо — от
водата израсна неподвижен фонтан от чиста прохладна вода и ме обля цялата. Но
изтезанието не свърши с това. Докато русалката намазваше косата ми с нещо бяло и странно, аз се дърпах с всички сили, защото водораслите, превърнали се в нещо като твърди четки
търкаха цялото ми тяло… и след тях не оставаше и косъмче.
— И няма да израстат отново — съобщи ми ИнСин, — сега ще направя водата по-
прохладна, сигурно ви е раздразнена кожата.
Тя не беше раздразнена, тя направо гореше като в огън!
— С-с-тудена я направете — помолих аз.
— Толкова ли ви боли? — разтревожено пропита русалката. — Не очаквах, че кожата е
толкова нежна, въпреки че… вие сте човек. Извинете, ей сега.
  И пак имаше чудо — сапунената вода мигновено се избистри и стана прохладно ментово
желе… На почервенялата пареща кожа това й хареса, а аз вече никакви чудеса не исках.
— Край, почти свършихме, това беше най-неприятното — увери ме ИнСин, — само не се
разстройвайте така, сега ще пусна теченията, това е най-хубавата част от процедурата.
Мълчах. Беше ми обидно. Това не беше чудо, това си беше подигравка…
— С косата аз свърших — почти пееше русалката, — вие имате много красив цвят, в
двореца никой няма такъв. Сега още само и личицето…
— Не трябва! — изкрещях аз.
— Аз внимателно — опита се да ме успокои русалката.
— Не…
Когато водораслите ти докосват лицето, това е неприятно дори в детството, а сега
направо си беше противно! Търкаха ми бузите, поливаха ги с неприятен сок, изтриваха ги, отново ги поливаха и отново ги изтриваха. Ужасно неприятно! Но след това прохладна
свежест отново ме обля от главата до петите и неочаквано цялата вода във ваната стана като
жива. Появиха се течения. И вълни. И тези вълни меко ме полюшваха, като че приспивайки
ме. В един момент аз се успокоих и почти веднага водораслите пуснаха ръцете ми, а
подводното течение стана малко по-силно, като че масажираше цялото тяло. Действително
се оказа приятно.
— Ето, а вие се страхувахте — напомни за присъствието си ИнСин, — ще ви оставя
халата ето тук, можете да се обличате.
Когато русалката излезе от банята, аз веднага скочих. Сграбчих кърпата, избърсах си
косата, облякох халата, който не стигаше дори до коленете ми и се завтекох да изкажа на
лейди Тьер всичко, което мисля по повод на водните процедури. Нямах намерение да си
мълча!
Но когато се появих в стаята, която ми бяха дали, застинах на прага — там присъстваше
лейди Тьер, но и още някаква дама, самата ИнСин и още шест полуелфийки в униформата на
някакъв дом за красота.
— Това е тя младостта — оглеждайки ме от глава до пети, произнесе лейди Тьер, — Дея,
ти просто сияеш.
— Да, изумителна човечка — подхвана втората дама, — лек акцент върху очите — това е
всичко, което е необходимо на това личице. И разбира се, косата, великолепен цвят, няма да
добавяме златни кичури, както се носи сега, просто ще подчертаем достойнствата.
И аз престанах да се смущавам. Прихлупвайки халата по-стегнато, решително се
приближих до лейди Тьер, но не успях да кажа и дума, когато чух:
— Мила, и къде са пантофите? Само липсва да ми се простудиш.
Тогава се намеси и русалката:
— Лейди Тьер, аз излекувах кожата на лявото бедро, но там има и натъртване, нужен е
маг-лечител.
— Толкова лошо ли си паднала? — разтревожи се свекромонстърът.
Това положи край на моето мълчание:
— Слушайте, лейди Тьер, на мен общуването със Заклинателите ми хареса повече от
убийственото взимане на вана в дома ви!
Но моето избухване имаше обратен на очакваното ефект. Дамите се спогледаха и
започнаха мелодично и звънливо да се кискат. През кикотенето до мен стигна фразата на
свекромонстъра: „Красотата изисква жертви” и тази на втората дама: „Да, повечето мъчения
при разпит не са толкова тежки, колкото тези жертви”. И се засмяха всички. Даже
елфийките и русалката! Но на мен изобщо не ми беше весело.
Тогава се чу рев на огън.
Ревът беше яростен, а след това прозвуча и викьт на лорд-директора от дълбините на
дома:
— Мамо! — пауза и още по-яростно: — Къде е Дея?!
Лейди Тьер се намръщи, замислено забарабани по облегалката на креслото и разстроено
каза:
— Как е разбрал? Багажът й го пренесохме тук, слугите едва ли са казали нещо, следи в
спалнята не оставихме… Лошо! — съкрушена въздишка и раздразнено: — Очевидно Еллохар
се е поинтересувал дали на Тьер му е харесал подаръкът…
Тангирра Тьер отново тежко въздъхна, скръсти ръце на гърдите си и меланхолично
възвести:
— Сега вече няма да ни е весело. Особено на мен.
В следващият миг се отвори вратата и на прага се появи разяреният лорд-директор, а
стаята се разтърси от рева му:
— Майко!
А след това, изплашеният ми поглед се срещна с вбесения поглед на магистър Тьер и от
лицето на Риан за миг изчезнаха черните вени. След това изражението на лицето му стана
някак странно и той пресипнало произнесе:
— Дея…
— А, не, сбърках — прозвуча ехидният глас на лейди Тьер, — много ми е весело даже.
Дея, мила, иди в гардеробната, избери си нещо по-дълго, че иначе синът ми ще изгуби дар
слово за дълго време.
След това заявление Риан се обърна без да казва нищо, излезе от стаята, затвори вратата и
вече от коридора се чу ядосаното:
— Мамо, може ли за малко?!
— Не — лейди Тьер прехвърли крак върху крак, — на мен и тук си ми е добре.
Някой откровено се наслаждаваше на ситуацията. Не бях аз!
Мълчешком се обърнах и тръгнах към вратата и не ме спря даже развълнуваното: „Дея, ти
къде отиваш?”
Отваряйки вратата, аз излязох в декорирания в злато коридор и за моментално спрях под
учудения поглед на лорд Тьер.
— Подът е от камък — пресипнало произнесе Риан вместо поздрав, — а ти си боса.
Без да казвам нищо, просто пристъпих към него.
Изви се адски пламък. Обви ме, веднага стана почти горещо, а когато огънят изчезна, под
краката ми имаше топъл килим.
— Как се чувстваш? — кой знае защо, гледайки настрани, попита лорд-директорът. —
Много ли се уплаши?
— От кого? — не сдържах усмивката си аз.
Риан също се усмихна, но така и не ме погледна.
  — Да, спорен въпрос — замислено произнесе той, — кой е по-страшен — майка ми или
Заклинателите? Предполагам, че повечето от познатите ми лордове биха предпочели
компанията на скаените, пред тази на първата дама на империята.
Вратата се отвори. Лейди Тьер властно ме прегърна през раменете, върна ме в стаята,
затвори вратата отвън, оставайки насаме със сина си. След това чух:
— Майко, това е моята годеница!
— Ти наистина ли си мислиш, че съм пренебрегнала този факт? Но, Риан, работата е там,
че това е и моята снаха!
— Бъдеща снаха! — изсъска лорд-директорът.
— Да де, наистина, с твоята решителност по този въпрос, тя наистина е само „бъдеща” —
язвително произнесе лейди Тьер.
— Майко, ние вече обсъдихме това и аз веднага ти казах — не се бъркай в нашите
отношения.
— Риан — свекромонстърът повиши глас, — става дума за бъдещата лейди Тьер. За
момичето, което ще стане твоя жена, и което ти ще представиш в двореца! И Дея ще трябва
много да се постарае, за да влезе във висшето общество, така че аз правя всичко това за
нейното собствено благо!
— Тоест, ти дори не ме чуваш? — изрева магистърът.
А гостенките зад гърба ми със затаен дъх не изпускаха нито дума от семейния конфликт.
Обръщайки се, действително разбрах, че не дишат, вслушвайки се във всяка дума. Това
беше много неприятно.
Отваряйки вратата, отново излязох в коридора, погледнах втренчилите се в мен майка и
син и тихо казах:
— Хайде без скандали.
Риан ми протегна ръка, аз послушно се приближих към него. Само че, достатъчен ми
беше един поглед към лейди Тьер, за да разбера — не се беше предала. Скръствайки ръце
пред гърди, свекромонстърът, даже без да крие хитрата си усмивка, произнесе:
— Дея има рана на бедрото. Кожата й я излекува ИнСин, но травмата си е още там — и
продължи вече прекалено ехидно: — Сам ли ще я лекуваш?
Решението на лорд-директора да се махне веднага от тук се поколеба за миг, но
хвърляйки ми поглед, той уверено отговори:
— Сам.
— До-о-обре — лейди Тьер мило се усмихна, — самостоятелни мой, ти виждал ли си се
в огледалото? Погледни се, съветвам те.
Изрева адски пламък!