Урок трети.Тайните понякога са смъртоносни.

Глава 10

Връщайки се в кантората, аз стоварих покупката от сладкарницата на Мелоуин в
приемната, пратих Ерха да викне Юрао и бързо заварих чай.
— А защо не в чайната? — попита Юрао, влизайки в кабинета за прием на посетители.
— Тримата няма как да се напъхаме там — логично отвърнах аз.
— Тримата?
Ерха, стоейки до вратата, мълчаливо и изразително скръсти ръце на гърдите си, вперила
убийствен поглед към дроу. Юрао схващаше бързо:
— А, значи вие благоволихте да приемете нашето скромно предложение? Какво щастие!
— Хайде сядайте — изкомандвах аз и те дори ме послушаха.
Подредих нещата от пекарната и до тях сложих вафлените фунийки.
— Какво е това? — полюбопитства дроу с недоверие разглеждайки бяло-зеления крем.
— Профилактика от неживи — пошегувах се аз.
Вдигайки укорително-печален поглед към мен, Юрао тъжно произнесе:
— Дей, единственото, което се опитаха да напъхат в мен от сутринта беше сок с любовна
напитка. Майка ми, както си беше свикнала още от малки да ни слага лекарствата в сока, и
до днешен ден така прави, а сега и ти.
Настроението на партньора ми днес беше отвратително, но аз го разбирах.
— Ако не ти хареса, не яж — предложих аз.
— Пари си плащала за него — потиснато отговори Юрао и пъхна в устата си първата
лъжичка крем.
Честно казано, ние с Ерха коварно се спогледахме и не бързахме да пристъпим към
закуската. Така де, той е мъж, нека той първи опита, а ние щяхме да решим след резултата от
дегустацията дали да се присъединим или не си заслужава.
Юрао преглътна първата порция, издаде удивено „ммм“, гребна пълна лъжица и с видимо
удоволствие я изяде. Отхвърляйки съмненията, аз също опитах крема от магарешки бодил.
Даже не си бях представяла, че може да е толкова вкусно — сметаново-яйчния крем се
топеше на езика, а аз като че ли се бях върнала в детството. Беше достатъчно да затворя очи и
ми се струваше, че е ранна есен и аз стоя на горска полянка и ме обгръщат ароматите на
тревите, пеенето на птиците и в тревата нещо шумоли…
— М-м-м — изстена Ерха, — като че ли съм вкъщи.
Отваряйки очи, аз видях, че и двете техни фунийки са празни. Два гладни погледа бяха
вперени в моята, която беше почти пълна, тъй като аз още седях с лъжица в устата. Лъжицата
я измъкнах, прикрих с ръка фунийката и казах:
— Този е мой, за допълнително, идете при Мелоуин.
В следващия миг разбрах, че явно ще загубя схватката за останалия крем, тъй като дроу и
адептката на Смъртта си хвърлиха съучастнически поглед и…
— И кога е сватбата? — невинно се поинтересувах аз.
Те вече не се споглеждаха, а аз егоистично доядох целия си крем, опитвайки се да не се
задавя от смях, тъй като храненето и смеха са трудно съвместими. А след това Юрао попита:
— С какво ще се заемем?
— Колко дела водим в гномската община?
— Трийсет и четири, аз две разкрих — дроу си отхапа от пая с месо и обяви, сочейки го
— този ми е любимият.
Ерха, която мажеше пелинов крем на кошничка от пясъчно тесто тихо попита:
— Дела?
— Аха — Юрао даже кимна, — ние с партньора сме частни следователи.
Адептката на Смъртта едва не изпусна сладкиша си и учудено ме погледна.
— Не лъже — потвърдих аз.
И тогава звънна камбанката на входната врата.
Аз точно се изправях, за да посрещна новодошлия, когато застинах от смесица на страх и
удивление и се взрях в пода, по който от полуотворената врата се стелеше мъгла. Гъста,
тъмна, страшна мъгла! И тя течеше, наслояваше се, поглъщайки пространството,
прокрадвайки се към нас…
— В името на Бездната, това що за… На масата, бързо! — извика Юрао.
Аз се подчиних моментално, дроу ми помогна да се кача, обаче Ерха…
— Къде се вреш? — изсъска Юрао, гледайки адептката, която беше приклекнала и
приведена се вглеждаше в черните кълба на мътната субстанция…
И напразно!
Аз изкрещях!
  Просто закрещях, когато потъмнялата мъгла изведнъж избълва огромни пипала и тези
извиващи се крайници тутакси обхванаха Ерха. Адептката на Смъртта в началото дори не се
изплаши, в първия миг тя изглеждаше просто удивена, а пълният с болка вик се откъсна от
гърлото й след това, когато пипалата стиснаха стройното, облечено в черно тяло. В този
момент, изваждайки с тих звън оръжието си, към нея се спусна Юрао… Но други пипала
обхванаха дроу…
Аз като че ли крещях, когато той падаше и когато черната мъгла го погълна като вълна, и
когато подобна вълна заля Ерха. Просто крещях, стискайки до болка възелчето от Риан и
мислех, преценявах…
Схемата на кристалите на предпазните заклинания, видяна върху същия онзи защитен
килим в школата на вещиците пламна сама пред очите ми.
В следващия миг се плъзнах по масата, сграбчих наметалото, хвърлено тук от дроу, тъй
като заради Ерха, той не беше успял да се съблече в коридора, и почти без да се замислям, взех остатъците от пелиновия крем, мазен и светло жълт и начертах този символ. Рязко, не
съвсем точно, с треперещи пръсти… Стараейки се да не гледам как черната мъгла, подобно
на мътна вода, запълва стаята… От масления крем на черната тъкан беше останала само
блажна следа, но я имаше! Устойчива и правилна… и когато от пода към мен се протегна
гнусно пипало, аз стремително наметнах дрехата и се замолих на Бездната за спасение…
Никога не ме е било страх от змии. Змии, гущери, жаби — нашата къща винаги беше
пълна с подобни гадинки, благодарение на братята ми, но как гнусно изглеждаше тъмно
лилавото пипало със зловещи розови вендузи — най-ужасното зрелище в живота ми. И
когато шест отвратителни израстъка се протегнаха към мен, ми оставаше само да стисна очи
и да се надявам, че ще се появи Риан… Или че няма да се появи. Най-малко от всичко ми се
искаше и него, също като Юрао, да го оплетат отвратителните пипала, а това, което беше
най-ужасно от всичко — та дроу не беше успял да направи нищо!.. Изобщо нищо!
— Бездна, моля те, нека само да останат живи и невредими — стискайки все още очи,
простенах аз.
Сърцето ми се късаше на части, а крясъкът се опитваше отново да пробие през
стиснатите ми зъби…
И нищо не се случи. Нищо… не ме докосна.
Бавно отворих очи и видях застиналата около краката ми мъгла… чувах отвратителното
съскане и виждах как пълзят настрани и назад пипалата… О, Бездна! Изглежда, че този знак
работеше!
Аз скочих на пода! Мъглата се отдръпна от мен, образувайки сухо, чисто островче!
Действаше! Символът за защита действаше! И аз се спуснах към коридора!
Това беше едно от най-отвратителните зрелища в живота ми — нашата уютна приемна,
пълна с черна мъгла, а по стените се стичаше отвратителна слуз… И аз не можах да разбера
откъде е тя, докато не забелязах как от кълбящата се мъгла изплува страшна зловеща глава с
клюн, от който се лееше жълто зелената слуз…
— Дея, бягай! — донесе се викът на Юрао от мъглата. — Бягай, на него не му действа
магия!
Аз побягнах. В посоката, от която се разнесе гласа му. Подхлъзвайки се върху залетия със
слуз под, опитвайки се да не забелязвам противното съскане на отдръпващите се от пътя ми
пипала и от време на време, настъпвайки върху тези, които не бяха успели да се разпълзят
навреме. А след това се спънах и паднах… върху Юрао. Неловко се опитах да стана, но се
оказа, че това е трудно, като се има предвид, че при моя плонж от дроу и Ерха припряно се
заотдръпваха пипалата и в крайна сметка, ние и тримата се сгромолясахме на омазания под.
— Какво е това? — вдигайки длан и зяпайки стичащата се между разперените ми пръсти
слуз, попитах аз.
— Тъмни, като за начало — изхърка дроу, поизправи се, хвана Ерха и слагайки я да седне
на коленете си, внимателно я потупа по бузите. Адептката на Смъртта моментално оцъкли
бясно очи. — И на теб тъмен ден — изсъска озлобеният Юрао. — Нещо не разбрах, какви са
тези припадъци в най-отговорния момент?
Ерха отвори уста, закашля се, и без да отговори нищо, я затвори.
— Та ти си ни адептка на Смъртта! — не, Юрао наистина се беше ядосал, — слушай,
адептка, а как да го утрепем това, а?
Ерха обърна глава, погледна към чудовището, изписка и скри лице на гърдите на дроу.
Машинално погалвайки я по омазаната със слуз коса, Юрао печално заразказва патилата им:
— Това се опита да ни налапа, започна от Ерха и я изповръща. Опита се и мен да ме
схруска — същият ефект. Всичко наоколо ни изпомаза… Направо не искам да си представям
сметката за почистването.
Аз съчувствено закимах и се заех да чертая защитния знак направо върху слузта.
— Това същите символи ли са, които беше нарисувала на онази купчинка хартия? —
меланхолично се поинтересува Юрао, успокояващо поклащайки хлипащата адептка на
Смъртта. След това реши съвсем да я утеши: — Малката, ти какво сега? Голяма работа —
заповдига му се от теб… Няма страшно, млада си още, ще се намери друг монстър, който ще
реши, че си даже много вкусна.
Ерха престана да плаче.
— Освен това — продължаваше да вещае Юрао, — кой друг във вашата унила школа на
смъртниците може да се похвали с това, че някакво чудовище се е погнусило да го яде, а? А
сега направо си представи — ти цялата такава, надменна: „Аз съм Ерха, от която даже
чудовищата повръщат! Всички знаят, че думата на Ерха е закон!“ А? Как ти звучи?
Адептката се изправи, хвърляйки гневни погледи към дроу. Юрао весело й намигна и
някак ласкаво и нежно я попита:
— Как е? Дойде ли на себе си?
— Знаеш ли — изсъска адептката, — мен, за твое сведение, за първи път се опитаха да ме
изядат!
— Така ли? — изуми се Юрао. — А мен досега сигурно двайсет пъти, но ме повръщат за
първи път — той демонстративно се замисли и бавно произнесе: — А може след като налапа
теб, да му тръгна обратно, отрови се и още не може да се оправи, а?
Съдейки по разкривеното лице на адептката на Смъртта, назряваше сериозен скандал,
който аз прекратих с една дума:
— Магарешкият бодил.
— Абе, разбрах аз, Дей — отзова се Юрао, — ти там рисувай, не се разсейвай, трябва да
се измъкваме, монстърът вече повръща с доста по-малка честота, а значи скоро ще се
съвземе.
  — Офицер Найтес, вие ме впечатлявате — признах си аз, — на мен ми се струваше, че
вие тук водите общи разговори.
— Уху — избърбори той, — разсейвам адептката на Смъртта от мисълта, че съществуват
и чудовища, които са в състояние да я убият, независимо от статуса й — Ерха изхлипа, а дроу
продължи: — Прости му ти на него, неграмотния, нали никой не му е обяснил, че не може да
яде адептите на Смъртта, а трябва да се тръшне агонизирайки и да ритне камбаната, когато
го бодат в сърцето с кинжал.
— Той… той… има три сърца — задъхвайки се, с мъка произнесе Ерха, — три… а аз си
навехнах рамото, но си освободих ръката, нанесох удар, а той…
— Ш-ш-ш — Юрао я погали по гърба, отново я прегърна, — стига, сладур, хайде сега,
стига. Всичко ще е наред. Аз вече пратих призоваващо заклинание, така че сега или Дея ще
ни спаси, или нашите ще се домъкнат.
В този момент се разнесе грохот като от удар. Разтърсиха се стените…
— Нощната стража — досетих се аз, без да се откъсвам от неприятната си задача.
— Бездна, само не това — простена Юрао.
— Защо? — веднага попита Ерха.
— Защо… — дроу печално въздъхна, — защото вашият неуместно язвителен и подъл
директор предишния път посъветва началството ми да повдига зданието, за да проникне в
него… и ако сега Шейдер ми разнебити кантората…
— Няма нищо да й направи — прекъснах го аз, — онзи павилион нямаше дух-хранител,
това здание има, и духът няма да позволи да се разруши.
Отново се чу удар. Стените се тресяха, по измазания със слуз интериор плъзнаха и
пукнатини… в следващият миг се пробуди и духът-хранител. Но и моята работа беше
завършена.
— Ставаме, омотаваме се в наметалото и отстъпваме към вратата — изкомандвах аз. —
Бързо!
Юрао се изправи, пусна Ерха и веднага я прегърна, мен също ме обгърна с ръка, веднага
след като наметнах плаща върху всички нас. И ето така, стъпвайки ситно и внимателно, ние
се отправихме към изхода.
Пипалата съскаха и следяха придвижването ни, беше някак зловещо, все едно имаха очи и
не ги откъсваха от нас, но не ни докосваха… и ние бавно и с опасение, стараейки се да не се
подхлъзнем, се изнасяхме. И стигнахме. Юрао отвори вратата, към нас се спуснаха поне
двайсетина пипала и веднага се отдръпнаха.
— Измъквайте се, момичета — изсъска дроу и практически ни изблъска навън.
Като че ли изгубих равновесие и започнах да падам, подхлъзвайки се на заледените
стъпала, но мен веднага ме хванаха. Стиснаха ме нежно-нежно, а след това ме предадоха на
някой друг. И аз веднага разбрах на кого, когато чух:
— Адептка Ерха, неудовлетворителна оценка!
Отваряйки очи, намерих себе си в ръцете на магистър Еллохар, докато Риан, в одеждите
на Безсмъртен, но нямаше никакво съмнение, че е той, отваряше вратата на нашата кантора.
— Недей! — изкрещях аз и се измъкнах. — Риан, не…
Той чу. Спря, обърна се към мен, стремително слезе и погалвайки ме по бузата,
произнесе:
  — Всичко е наред, Дея. Сега ще реша проблема…
— Ти не си ял магарешки бодил — уморено казах аз и помолих магистър Еллохар: —
Пуснете ме, моля ви.
Пусна ме. Но веднага ме омота в своето, вече познато ми, наметало и придържайки
краищата му с ръце, аз пристъпих към Риан, притиснах се с буза към гърдите му и
прошепнах:
— То и така ще загине, наистина. Просто е нужно малко време…
Разнесе се отчаян писък! Такъв един тънък, пронизителен и пълен с болка… аз изхлипах
и се притиснах по-силно към магистъра. Риан веднага ме прегърна, като че ли ме
предпазваше от целия свят. А там, в кантората се тръшкаше и гинеше непознатото за мен
същество. Живо. То не беше от неживите.
— Ти какво надраска там? — шепнешком попита приближилият се Юрао.
— Символите, които бяха вплетени в един защитен артефакт в школата на вещиците — аз
също говорех шепнешком с глас, който явно беше спаднал след виковете в момента на
нападението на чудовището и гърлото ужасно ме болеше.
А след това всичко свърши…
И стана тихо, съвсем тихо… и аз изведнъж заплаках, почти безмълвно, но заплаках.
Надявах се, че никой няма да чуе, но Риан разбра всичко и просто ме прегърна още по-силно.
— Бездна, аз сам ще я пречукам тази твар! — внезапно злобно произнесе Еллохар.
Преставайки да хлипам, аз се отдръпнах от магистъра и за първи път се огледах…
До този момент ми се струваше, че ние тримата бяхме преживяли най-лошото, но се
оказа, че чудовището, което ни беше нападнало, не беше едно-единствено. Три тъмно лилави
слузести купчини лежаха на централната улица на Ардам!
— Ама че… Бездна! — изстенах аз потресена.
Юрао също гледаше учудено телата на убитите чудовища, а след това забеляза Окено и се
запъти към него. Старши следователят видя дроу и махвайки с ръка към лорд Мерос, тръгна
към нас. С дроу се срещнаха до трупа на най-близкото до нас чудовище, тихичко заговориха
за нещо, а след това, вече заедно, се приближиха до нас.
— Това е всичко — още в движение ме успокои Юрао. — На никого не са се нахвърляли,
движели се целенасочено насам, към кантората.
Отдолу се разнесе хлипане. Едва тогава забелязах, че Ерха седи на последното стъпало и
плаче почти безмълвно. Юрао веднага се приближи към нея, а Еллохар явно имаше
намерение да й заповяда да прекрати или нещо от този род, затова аз се намесих:
— Магистър, оставете я, моля ви — мен мрачно ме измериха с поглед, но аз продължих
да говоря: — Аз не знам какво точно се е случило тук, но вътре тях двамата с Юрао
практически ги изядоха, а след това…
— Ни изповръщаха — обади се дроу.
— Да — потвърдих аз, отново облягайки се на Риан, — и за да ви стане веднага ясно,
това се случи след сметановия крем от магарешки бодил — съдейки по лицата на Еллохар и
Окено, те нищо не разбраха, само че мен не това ме притесняваше. — Но това, което не мога
да разбера е защо някой е призовал и тези, другите? — аз кимнах към страшилищата, от
които Нощните стражи отпъждаха предприемчивите гноми. — Като че ли са ги извикали
след като ни нападна този, който се появи в кантората.
  — Защо така реши? — лорд-директорът винаги задаваше правилните въпроси.
— Защото този вече ги ядеше, когато тези все още са пълзели — казах аз.
— И в кантората този, първият, не влезе, него направо вътре го бяха призовали — добави
Ерха.
Юрао се позамисли, след това ме погледна и бавно произнесе:
— Пластината! На тях им трябва онази пластина, която взехме от къщата на убития гном-
кожар.
Окено намести по-добре портупея си и намръщено упрекна:
— Така-а-а… значи кражба на улики от местопрестъплението, офицер Найтес!
Дроу коварно игнорира началството си, но мен ме изгледа изразително. Аз също си
помислих, че сега някой се намира в кантората.
— Там имаме само документи, няма да могат да открият сейфа — произнесе Юрао.
— Ако това е вещицата и ако тя се опита да разбие стената… ами… духът-хранител и
така вече е страшно ядосан — промърморих аз.
Магистър Тьер се опита да ни напусне, но аз се обърнах, прегърнах го силно-силно и тихо
казах:
— Няма да те пусна.
— Дея — каза той с леко хрипкав глас, — този проблем трябва да се реши.
— Не — може това и да изглеждаше като детски каприз, но ако нашето с Юрао
предположение беше вярно, по-добре беше Риан да не се пъха вътре.
— Дея.
Аз вдигнах глава, погледнах към непроницаемата му маска и помолих:
— Не отивай, моля те.
В отговор — тежка, недоволна въздишка и пресипналото:
— Тези трите ги пратихме в Бездната ние с Еллохар. Този вътре, съдейки по всичко,
навярно е мъртъв, но дори и да не е, не е сложно да бъде унищожен. Дея, трябва да открия
този, който едва не те уби!
И тогава ми стана ясно защо Риан не се беше появил веднага и се вкопчих в него с
удвоена сила.
— Дея — простена лорд-директорът, — аз ще се върна след миг, нищо няма да ми се
случи.
И той се опита да откопчи ръцете ми от себе си, но внимателно и нежно, което, обаче,
при моята активна съпротива, явно не беше лесно. А аз се вкопчвах в него, забравила
напълно, че не сме сами, че всички ни гледат, аз просто не исках да го пускам. До сълзи не
исках!
— Риан, моля те — по бузите ми потекоха същите тези, досега сдържани с мъка, сълзи.
— Дея, престани — в гласа му се промъкна глухо раздразнение.
— Риан, аз много те моля…
Останалите мълчеха, всички мълчеха, а той, откопчил ръцете ми накрая, внимателно ги
стисна, наведе се и прошепна:
— А ако следващия път не стигна навреме, Дея? Какво тогава?! Трябва да се сложи край
на това. Всичко ще е наред.
Татко, в онази вечер, когато го беше нападнал звяра, също казваше, че всичко ще е наред, а
мама не искаше да го пуска. Като че ли чувстваше. Ето и аз сега не исках да го пускам, готова
бях да крещя, но да не го пусна! Защото чувствах — той щеше да загине. Не зная как и не зная
защо, но чувствах! Само че как да му обясня, че с цялото си сърце чувствам, че там не трябва
да се влиза. Чувствах просто…
— Еллохар, помогни ми, моля те — изправяйки се, помоли Риан.
И мен ме откъснаха от магистъра, внимателно и покровителствено, но непреклонно. Той
не ме чуваше. Пак! Не искаше да чуе! И аз се реших на крайни мерки:
— Знаете ли какво, лорд-директор — казах аз, гледайки в отдалечаващия си гръб. Гърбът
се спря, Риан се обърна към мен и жалко, че лицето му беше скрито от маската, — а аз сега
като взема и като ви прокълна! Няма да ви се стори малко!
Магистърът уморено поклати глава, явно без да приема заплахата ми на сериозно.
— Риате, за такова нещо може и да излетиш от академията — с присмех произнесе
Еллохар.
— Отведи я оттук — тихо помоли Риан и обръщайки се, се заизкачва по стъпалата.
Как можех да го накарам да разбере, че всяка негова крачка ми къса душата? Аз се опитах
да отблъсна Еллохар, но нима можеше адептката на Академията на Проклятията да се мери
със самия директор на Школата за Изкуството на Смъртта? А отгоре на всичкото и Юрао
удивено попита:
— Дея, ти какво?
— С него всичко ще е наред — опита се да ме успокои Еллохар, — стегни се.
А аз със сигурност знаех, че няма да е. Една Бездна знае откъде, но го чувствах с цялото
си сърце. И след магистър Тьер се понесе онзи единствен аргумент, който би могъл да го
спре:
— Още една-единствена крачка, и аз няма да се омъжа за теб!
Казах го тихо, но той чу. Обърна се, избухна в пламъци, за миг се озова пред мен и
навеждайки се, изсъска:
— Нещо друго, сърце мое?
Въпреки че знаех, че под маската на Безсмъртен се крие лорд Риан Тьер, аз се изплаших.
Юрао изобщо взе, че се отдръпна и повлече Ерха след себе си.
— Да — стреснато прошепнах аз, — освен това ми трябва магистър Тесме, тъй като не
съм съвсем сигурна какво именно използвах там, вътре… А плюс това… — и рязко вдигайки
глава, отново помолих: — Не влизай там, Риан, много те моля, недей.
— Не ми поставяй условия! — не можех да видя лицето му, но знаех със сигурност — там
сега пак се бяха издули черните вени.
И аз се ядосах:
— Да не би да се опитваш да ме уплашиш? — Бездна, жалко, че не можех поне да
надзърна в очите му! — Късно е да ме плашите вече, лорд-директор — изсъсках злобно аз, —
защото аз вече не се боя от вас, а за вас! Не отивай там, Риан, умолявам те.
Мълчеше. Издигаше се над мен във вид на огромен, пълен с негодувание облак и
мълчеше. На мен вече не ми пукаше за собствената ми гордост и за мнението на шокираните
от видяното присъстващи, затова пристъпих към него, прегърнах го и се притиснах към
почти каменните му гърди. Тежка въздишка и Риан прошепна:
— Ама ще си тръгне, Дея… На мен ми е по-лесно да убия стотина карраги, отколкото да
уговоря теб. Опитай се да разбереш: нищо не ме заплашва!
— И ти се опитай да ме чуеш, моля те: не отивай там вътре — упорито настоявах аз.
В следващия миг в кантората изрева огън и почти веднага се чу изумен, пълен с ужас
женски писък!
И към това същество аз не изпитвах никакво съчувствие в този момент. Абсолютно
никакво. Да, може и да бях лоша, но след като бях видяла онези пипала, които влачеха Юрао
и Ерха, докато аз седях на масата и нищо не можех да направя, изобщо не ми беше жал за
нея.
— Дея — магистърът предприе още един опит да се отскубне.
— Аз наистина не зная какво нарисувах там на пода, Риан — припряно заобяснявах аз,
прегръщайки го по-силно, — аз прекопирах тези символи от килима на вещиците от
Ведическата Школа, те включват цикъл на защитни заклинания и изпепеляват всеки с
недобри намерения. Символите аз начертах върху слузта, но и ги отделих от цялата
субстанция със сухо пространство. Не беше трудно, аз паднах на това място, заедно с Ерха и
Юрао. По мои сметки, в момента, когато поне едно от пипалата е размазало слузта,
защитната магия би трябвало да се разпространи на цялото залято с течност пространство.
В отговор — тишина и на мен ми се наложи да добавя:
— Теоретически, ти, като носител на добри намерения по отношение на собствениците
на сградата, не би трябвало да пострадаш, но — отмятайки глава, аз погледнах лорд-
директора и с шепот признах: — Аз просто предположих всичко това на основата на анализа
на първоначалните данни, но действително не знам на какво са способни тези графични
заклинания. И затова мога да вляза аз, може Юрао, но без Тесме, даже аз бих се въздържала
да влизам. Ясно ли обясних!?
Трудно е да прецениш дали са те разбрали или не, като се има предвид, че не виждаш
лицето на събеседника. Риан ме отдръпна от себе си, повика Окено и заповяда:
— Изолирайте сградата. Никаква магия.
Старши следователят кимна, а след това попита:
— Да извикам ли специалисти по…
— Това е работа на ордена на Безсмъртните — сухо отговори лорд-директорът. — Или
ние, или императорската гвардия.
Потръпнаха всички, освен Риан и магистър Еллохар, тъй като и Безсмъртните и
императорските хрътки бяха зловещи! И то не просто зловещи — те всяваха такъв ужас, че
при тяхната поява никой не смееше да излезе от къщи.
Епилог
Градът потъваше в сумрак. Не в смисъл на време от денонощието, по-скоро атмосферата
стана такава една, потискащо-сумрачна. По улиците плавно и безшумно се придвижваха
Безсмъртни… плашещо зрелище. Гражданите не си показваха носа от къщи, пътниците се
спираха в таверните в покрайнините на града. И ако трябва да съм честна, не разбирах
смисъла на случващото се — ние, аналитиците и експертите по проклятията сме много
далече от основите на магията.
— Какво правят? — попитах Юрао, гледайки през прозореца.
Там долу, двама Безсмъртни бавно се придвижваха напред, осветявайки пространството
пред себе си със странна светлина, която на повърхността създаваше мътно петно с искрящи
краища. Партньорът, който дойде с мен при Тоби, се надигна, приближи се към мен и
погледна надолу.
— Търсят остатъчни следи от магия — обясни той.
Тоби, който ни беше организирал възхитителна вечеря, също се приближи.
— Плашещо зрелище — изказа той собствените ми мисли.
— Те работят бързо, до сутринта ще са приключили — успокои ни Юрао.
— Втората празнична нощ се търкаля към Бездната, и всички хубави планове след нея —
Тоби въздъхна тежко. — А, има торта за десерт.
Ние с дроу моментално забравихме Безсмъртните и се върнахме на масата.
Тортите на Тоби са нещо възхитително. Тази беше с тъмни блатове и залята със светъл
сметанов крем. И нямаше значение, че Тоби не владее кулинарната магия, за сметка на това
той имаше огромен опит и умения в готвенето и всичките му блюда бяха не само засищащи,
но и възхитително вкусни, и упойващо ароматни. Точно това, което ни беше необходимо, за
да забравим всички тревоги на изминалия ден.
А денят беше сложен. След това, което се беше случило, когато бяха пристигнали другите
Безсмъртни и магистър Тесме, мен ме накараха да опиша използваните схеми. След това
Тесме пълзя на колене на прага и изследва остатъците от слузта. Остатъци, защото това
нещо, което аз предполагах, че е морска вещица, наистина беше разтревожило духа-хранител
и той беше унищожил почти всички чужди вещества в нашата кантора. Защо той беше
включил към тях и моето наметало, и оръжието, което беше изпуснала Ерха, ние така и не
разбрахме. И нито чудовището, нито морската вещица бяха в кантората, на което, за разлика
от Риан и Ерха, като дете се радваше моят партньор:
— Това е то, гномска работа! — Юрао се прилепи до стената с явното намерение да я
нацелува, но веднага си спомни, че не е сам тук и замислено произнесе: — Къде е моят
сейф? И като че ли нарочно духът-хранител беше унищожил и листовете със схемите…
Риан, след когото аз се залепих веднага, след като стана ясно, че в кантората е безопасно, за миг намери сейфа, дори без да обърне внимание на това, как обидено се удължи лицето на
Юрао, и отвори вратичката, без дори да търси ключ. След това, стоварвайки бумагите на
бюрото, започна да ги преглежда. И нищо не намери в края на краищата.
— В кабинета на Дея също няма нищо, аз още днес сутринта разгледах — произнесе
Еллохар.
— Ти защо й прикачи шайген, тогава? — уморено попита Риан.
Поглеждайки ме накриво, директорът на Школата за Изкуството на Смъртта каза:
— На някого му е много необходима смъртта на твоята избраница, Тьер.
— Какъв е смисълът в това? — но гласът на магистъра веднага прегракна. — И ако
преследваха просто Дея, щеше да е достатъчен само един карраг. Но през цялото време не се
появи опасност за живота й, защитата така и не се активира.
Еллохар премълча, но отново ме погледна. От своя страна, аз изцяло и напълно
поддържах умозаключенията на лорд-директора. Но той, например, моите — не. И в крайна
сметка, и мен, и Юрао ни изгониха от собствената ни кантора. Наистина, Еллохар така и не
си взе наметалото и дори ми забрани да го свалям. Забраниха ни, също така и да напускаме
Ардам, който по това време, вече беше обграден от магическия контур на Безсмъртните,
тоест, аз не можах да се върна и в академията. След кратък размисъл, ние с партньора се
натрапихме на Тоби, където нас ни сгряха, и ни нахраниха, и ни утешиха, и даже ни
изслушаха.
— Общо взето, ето какво мисля аз — внимателно отчупвайки с лъжичката парченце
торта, започна Тоби, — всичко е свързано с лорд Тьер. С него всичко започна.
— Не съм уверен в това — Юрао тежко въздъхна, той все така въздишаше, откакто
Еллохар хвана за врата адептката на Смъртта и я напъха в синия пламък, без да обръща
внимание на възраженията й.
— Аз също мисля, че не е с него — намесих се аз, — тук навсякъде е замесена човешката
магия. но тази вещица явно е морска, а и каррагите, те също са морски създания.
И Тоби и Юрао в очакване ме гледаха, а аз… да, аз мълчах, както винаги. Аз имах повече
изходни данни от дроу, но не се реших да ги споделя. Не защото не му вярвах, работата беше в
друго — достатъчно ми беше веднъж да видя умиращия в ръцете ми партньор, за да започна
да ценя живота му. И аз мълчах за това, че някой беше организирал капан за Безсмъртните и
един от тях почти беше загинал, че по столицата ходи някой, който без ни най-малко
опасение използва проклятия над седмо ниво, и че някъде някой, достатъчно гениален е
създал формула, усилваща до смъртен изход и най-простото проклятие. Затова пък, можех да
си позволя да кажа:
— Съмнявам се, че този, който е търсил дървената пластина в нашата кантора е загинал.
— Защо така? — Юрао даже отмести тортата.
Аз отпих глътка чай и тихо проговорих:
— Нас, проклятийниците ни убиват рядко, изключително и само по една-единствена
причина — умирайки, ние сме в състояние да прокълнем, и тъй като преплитаме в
проклятието и енергията на смъртта, проклятието става много силно. Тази… нека да кажем, морска вещица, въпреки че имам някои съмнения, притежава и знания за проклятията, но в
нашата кантора не е било произнесено предсмъртно проклятие.
— А-а-а — Юрао се отпусна на облегалката на стола. — Ето защо ти се беше вкопчила в
Тьер със зъби и нокти!
— Не със зъби — смутено отвърнах аз.
— Аха, с нокътчета — иронизираше той, но веднага се намръщи: — Ти затова ли помоли
да извикат Тесме?
— Той по-добре от мен се ориентира във всичко това — логично отбелязах аз.
— Освен това за Тесме не ти е жал — подкачи ме Юрао.
Аз гневно го погледнах, дроу нахално се усмихна, а Тоби стигна до някакъв свой извод:
— Дейка, а ти този Безсмъртен на всички пред очите ли не го пускаше?! И сега всички
знаят, че ти… с един Безсмъртен…?
Бавно, но неумолимо се изчервих. Юрао го забеляза, разкикоти се, потупа ме по рамото и
заговори, разтягайки думите:
— Повярвай ми, партньоре, това е най-малката ти грижа. Ти по-добре си помисли за
това, какво ще каже Тьер, когато се изясни, че там за него не е имало никаква опасност, а
заради теб, той е изпуснал врага. Лелката нали не е загинала, казваш?
— Щом нямаше следи от предсмъртно проклятие, значи, да, останала е жива — с
посърнал глас измърморих аз.
  Ние помълчахме, след това Юр се опита да ме утеши:
— Но ако беше встъпил в схватка с този проклятийник, би могъл и да загине, нали така?
— Не знам как да ти отговоря. Там нещата са прекалено объркани и преплетени — моето
проклятие, активирано от каррага, чиито свойства със сигурност не знам, той каррагът нали
изгоря, в крайна сметка, духът-хранител и тази… морска вещица. Не знам какво би могло да
се ако беше влязъл и се радвам, че Риан нищо не го сполетя.
— Но Тьер е бесен… — замислено произнесе Юрао. — Спомни си само своята заплаха:
„Още една крачка и аз няма да се омъжа за теб!“
— Не си е струвало да казваш подобно нещо, и то пред всички — поддържа го Тоби.
— Да, и в присъствието на Еллохар — добави Юрао. — Еллохар е най-добрият приятел
на Тьер и ето че него, Безсмъртния, пред очите на най-добрия приятел… го шамаросват през
муцуната и до ушите…
— Стига вече, а? — помолих аз.
Но вместо да обърне внимание на молбата ми, Юрао изпръхтя и изтърси:
— Представям си как той пред главния там в ордена ще се оправдава. Онзи ще го пита:
„Как се получи така, че изпуснахте гадината?“, а Тьер в отговор: „Мен мама, тоест,
годеницата ми не ме пускаше.“
Независимо от неприятната ситуация, ние всички се разсмяхме, но честно казано, ми
беше тежко на душата.
Отвори се входната врата и аз чух:
— Риате, не ти ли се струва, че вече е късно за гости?
Взех наметалото от облегалката на стола и слязох долу при Еллохар, мълчешком му
върнах дрехата и ми се искаше да го попитам как вървят нещата, но магистърът ме
изпревари:
— За да не измръзнеш, ще те пренеса в академията. Можеш да пожелаеш на твоя дроу и
тъмни и кошмарни.
— А лорд-директорът — промълвих аз.
Еллохар отмести поглед и тихо каза:
— Добре, ще си вземеш довиждане утре.
Избухна син пламък.
Когато огнените езици угаснаха, аз се озовах в Академията на Проклятията, в своята
стая… сама… и колкото и да чаках, омотана в одеялото, седнала на перваза и взирайки се в
очертанията на осветения от магичния контур Ардам, така и не дочаках Риан. Контурът
угасна, показвайки, че Безсмъртните са напуснали столицата на Приграничието, на изток
просветля… настъпи утрото.
Лорд Риан Тьер така и не се появи.
Край на трети урок