Like Whoa

1.

 Мразя да чакам. Стоя тук вече двадесет минути като пън. Приятелят ми винаги закъснява. Или поне, когато излизаме. Знам, че е зает и не винаги успява да свърши всичко на време, но аз не мога всеки път да чакам.

 - Съжалявам, че закъснях! - провиква се Люк, тичайки към мен.

- Най-накрая! Чакам от цяла вечност! 

- Знам, знам, извинявай! Просто с момчетата свирехме и времето мина прекалено бързо. 

 Как да му се сърдя? Тези сини очи ми действат толкова силно, че просто няма как да им се сърдя. Нека ви обясня какъв е той. Той е висок, рус, със сини очи, безкрайно талантлив музикант и прекрасен човек. Като изключим това, че винаги ме кара да чакам, нямам никакви други оплаквания. С Люк се запознахме преди няколко години, на едни училищни танци. Стана толкова внезапно и неочаквано, че аз паднах. Буквално паднах на пода. Той беше така мил да ми помогне да стана и от този ден нататък аз обожавам този човек. Станахме гаджета няколко седмици след това. Люк и най-добрите му приятели имат банда. Много са добри и просто ги боготворя. 

- Хайде да тръгваме. - казва той и ме хвана за ръка. 

 Много обичам да излизаме заедно. Той прави всеки ден вълшебен. Днес е взел и китарата си, така че имам възможността да го слушам как свири и пее. Веднъж пяхме заедно. Съвсем спонтанно. И от тогава той ме врънка да го направим пак, но аз просто не мога. Той е толкова добър, че просто не мисля, че има смисъл да се занимаваме с това. Дори не знам какво въобще хареса в мен. Аз съм с тъмна коса, пъстри очи, коса, очила и си падам малко зубър. Малко. Много малко. Той беше най-впечатлен от вкуса ми за музика. Когато го питах, защо въобще е решил да ме покани на среща, той ми каза, че е харесал много тениската, с която съм била през този ден. Тя беше някаква стара тениска на баща ми, която взех съвсем случайно. Обожавах тази група, но никога не бях носила тениската. 

- Пей с мен. - отново започва да настоява.

- Няма шанс това да се случи. Просто няма. - засмивам се.

- О, хайде де! Пееш прекрасно. Момчетата много биха те харесали. Може би дори биха те взели да пееш с нас. - шегува се той.

- Не, не, не. Вие сте си прекрасна мъжка банда. Добре де, момчешка. Но нямате нужда от мен. 

- Щом си казала. Ще дойдеш ли в петък да ни гледаш? 

- Как бих пропуснала! - развълнувано отговарям. Очаквам това тяхно участие от толкова много време. - Ще взема Аника и Мия с мен. О може и Пени.

- Супер. Ще си изкарате страхотно. - отвръща той и продължи да свири.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Това е първата ми история тук и се надявам да ви хареса. Историята ще се развива много за напред и много бих се радвала, ако гласувате за нея и напишете вашето мнение в коментар. Целувки <3