Like Whoa

2.

 И отново чакам. Този път приятелките си. Разбрахме се да се приготвим в Аника преди да отидем на концерта на момчетата, но все още кисна тук и ги чакам.

- Тук съм. - провиква се Аника. 

- Най-сетне!

- Не съм закъсняла. Ти просто идваш рано. - изсмива се тя и седна до мен на пейката.  

 Как да ви я опиша? Това момиче е просто невероятно. Най-добрата ми приятелка. Запознахме се преди много, много години в танцовата ни студия. Бяхме толкова малки тогава. Но сме приятелки и до днес. Тя има красиви кехлибарени очи и кафява коса. И сладурска усмивка. Просто я обожавам. И кой не би? Тя е слънчице.

- Да, Мия, къде си? Чакаме те! Побързай! - казва Аника, когато ѝ звънва телефона.

 След десет минути виждаме Пени и Мия да вървят към нас с бодра крачка. Това са другите ми най-добри приятелки. Пени е блондинката ни. С красиви сини очи. Толкова е сладка и миличка, че просто няма как да не я обичаш. Тя е и невероятна певица. Мия пък е брюнетка с кафяви очи. Тя е с две години по-малка от мен, но не ѝ личи. По-висока е от мен и сме на един акъл. Винаги може да ти вдигне настроението. И четирите сме в един състав и това ме прави безкрайно доволна. 

- Дойдохме! Закъсняхме, но дойдохме! - казва Пени, задъхана, когато се приближава към нас.

- Време беше! - отговарям ѝ аз с драматичен тон. 

- О, извинете ме, милейди. Няма да се повтори. - засмив се Пени и сяда до мен изморена. Личи си, че е бързала.

- Е, защо още сте седнали? Хайде да вървим. Нямаме много време! - казва Мия и ни придърпа от пейката.

 Права е. Нямаме почти никакво време. Трябва да се оправим изключително бързо и да стигнем на време. Това е първото участие на бандата на Люк и приятелите му в заведение, където ще им плащат. Постижение си е. Обещах му, че ще съм там на време, и силно се надявам да успеем. Участието им няма да трае много дълго, а аз искам да съм там за него.

 Когато стигнаме до Аника имах чувството, че сме в Светкавицата. По-бързо не съм се оправяла през живота си. След като сме готови, се качваме в колата и се запътваме към бара. Карам кола от почти пет месеца. И, разбира се, приятелките ми ме имат за личен шофьор. Но не винаги им се получава. Научаването ми да карам кола премина доста интересно, като се има на предвид, че преди истинския изпит, баща ми ме обучаваше. А този човек умее да крещи. Макар че, признавам, беше забавно. Доста се посмяхме. И не блъснахме нищо.

- О, може ли да смениш това? - измрънква Мия. 

- Трябва ли?

- Ами, няма да е лошо.

- Съжалявам, но това е моята кола. И моята музика. Така че, моля, без претенции.

- Добре, добре, госпожо. - разсмива се тя и продължи да си гледа телефона.

  Като цяло те не са големи фенове на музиката, която слушам, но аз супер много ѝ се кефя.  Когато пътувам сама е цял концерт в колата. 

 Добре, че заведението е сравнително близко, понеже Мия ми измрънква главата да сменя музиката. Излизаме от колата и вятърът едва не ни отвява. Макар началото на Октомври, времето е доста студено. Имам чувството, че ще ме издуха. За щастие, ние сме хванати под ръка и няма шанс това да се случи.