Do you remember? °short story°

17

02.04.1990
Всичко се проваля, по шибаните дяволи!
Утре трябва на напусна тъпия апартамент, защото на хазяйна на му изнася факта, че съм станал кретен.
Как да му обясня, че всичко идва от самотата?

Любима, от както си тръгна опитвах да съм позитивен. Бях щастлив със спомените, които вече имахме. Но ми трябват още, още нови спомени. Искам да си тук, за да ми удариш шамар и да ме стегнеш.

Не знам къде ще отида. Стария апартамент още е празен, няма нови наематели. Може би ще се върна там.

Боже, това е някаква шега. Опитвам да избягам от теб а пак се връщам. Като някакъв гаден цикъл на живота.

Вчера, докато хвърлях мръсните дрехи за пране чух нашата песен по радиото.
Спомних си как играеше с усмивка на нея около хола. Припкаше като малко момиче, а аз ти се радвах от страни. Бях лудо влюбен в теб тогава. Стигаше ми да видя погледа ти, за да се почувствам добре.
Така беше завъртяла главата ми дори без да се усетиш.

А аз така пропаднах по теб също без да се усетя.
Всичко се провали.
Ти вече не си до мен.
Аз вече не съм същия Хари, който познаваше.

Бях развалина. Срамувах се от себе си, но вече бе късно. Алкохола ми даваше нещото, което ми липсва. Спокойствие. Пиех и лягах. Ставах и пиех.
Бях станал едно гадно същество без съчувствие към никого.

Кой можеше да съчувства пък на мен? Никой не ме поглеждаше. Никой.
Какъв бе смисъла да продължавам да съм доброто момче от квартала?
Всеки принц си имаше своята принцеса. А след загубата ѝ, всеки принц ставаше типичната пияница от кварталната кръчма.
Това бе жалката история.

Спомняш ли си, когато ми каза, че някой ден ще се омъжим под голямото звездисто небе?
Защото сега, докато пиша това гледам към тъмнината. Часът е един през ноща и аз не мога да спя. Вероятно утре ще отида, за да пратя писмото.

Не ме интересува, че не ги четеш.
Имам нужда да напиша всичко това.
Защото ако не са писмата бих пропаднал още повече.

Не знам колко дълго още мога да се държа, Хейлс.
Помогни ми.

Х.С.