Do you remember? °short story°

15

25.03.1990
Хей.

Не съм сигурен защо пиша това. Исках просто да ти кажа как съм, въпреки че съм наясно, че пращам тези съобщения на майната си и никой не ги отваря. Знам го и все пак избирам да продължа да живея в шибана заблуда.

Изритаха ме от работа.
Нямах желание да се мръдна по-дълеч от хладилника, пък да ходя по строежни. Това бе последното, за което мислех.
Чувствам се толкова изгубен. Познато ли ти е чувството?

Един път ми бе споделила, че само с мен се чувстваш цяла. Имахме такава бурна любов. Какво се случи, за бога?

Не мога да повярвам до къде стигнах от шибана мъка. Пия по цял ден. Вчера срещнах Маркос в супермаркета. Сещаш се, онова пропаднало момче, което ме караше да избягвам. Беше пияница. Той все още е, но това няма значение.
Срещнах го и поговорихме малко. Попита ме защо изглеждам унил. Казах му, че загубих работата си, но не споменах за теб. Защо другите трябва да разбират най-голямата ми болка?

След разговора ни заедно решихме да пиинем по едно и накрая се озовах с никотин между пръстите. Не ми хареса първия път, но след това беше...някак успокояващо. И ето ме сега, загасям поредния фас в близкия пепелник докато пиша тъпото писмо.
Пропуших.
Колко срамно е да го кажа, по дяволите. Та ние толкова ненавиждахме пушачите.

Е, явно това ще е още една причина да не искаш да ме виждаш повече.
Отвращавам те с всяко изминало писмо.

Вини се за това, любима.
Обичам те прекалено много за да продължа напред.

Х.С