(ᴜɴ) ʜᴀɴᴅsᴏᴍᴇ // ɴᴀᴍᴊɪɴ

7 💌

- Аз... ъм, благодаря! - Намджун каза, почесвайки се нервно по тила.

Определено се чувстваше неловко. Настояваше Джин да не идва с него и да не го изпраща, но накрая след твърде много убеждения, се пречупи.

- Няма защо! - усмихна се твърде омайващо Сокджин. Сякаш цялата позитивност на света бе събрана в него.

А Намджун сякаш беше пълната му противоположност, изобщо не харесваше розово, а за Джин сякаш това беше свещен цвят, дори косата му бе такъв цвят.

- Надявам се да не съм ти създал много главоболия и разбира се да не съм ти бил в тежест, докато...сещаш се, си ме носил. Сигурно тежа цял тон, съжалявам! - бе единственото, което Намджун изрече, като сведе поглед надолу.

Искаше да потъне вдън земя, представяше си как момчето го носи и псува докато го прави заради килограмите му, а те бяха нещо, с което се бореше вече няколко месеца.

- Всъщност... беше доста лек и изобщо не ми тежеше, не се притеснявай! - усмихна се отново момчето срещу него, а Джун почувства може би успокоение за първи път от известно време

- Благодаря отново, а сега ще се прибирам, чао и лека вечер! - бузите на Намджун придобиха леко розов цвят, заради думите на розовокосия. Затова и се опита да се отърве от неловката ситуация, като се прибере вкъщи.

- Лека и на теб! - отвърна му розовокоското, като му мяташе за довиждане, докато гледаше как тъмнокосия влиза в къщата си. Видя само, че и другото момче направи същото, а именно и то му помаха от верандата на къщата си преди да отвори вратата и да изчезне от полезрението му.