【My ex and new boyfriend】Dojae

°36°

Хендери се взираше ядосано в тавана, докато слушаше звъненето на мелодията си. Беше минало час и нито един от двамата не се отказваше. Чернокосият продължи да се инати относно вдигането на телефона, а човекът, който го търсеше не спираше да го търси. 

Дали всъщност трябваше толкова много на някого? Кой ли можеше да го търси?

В следващият момент, вратата на стаята му се отвори с гръм и трясък, карайки го да се изправи в седнало положение. Очите му се разшириха, когато видя кой бе новодошлият в стаята му.

-Т-ти какво правиш тук?-попита шокирано той, взирайки се в момчето пред себе си.

-Защо не си вдигаш скапаният телефон, малък шибан инат такъв!-изръмжа му насреща Шяоджун, след което затръшна с всичка сила вратата зад себе си.

-Т-ти ли ме търсиш?-заекна Хендери. Беше му трудно да възприеме факта, че Шяоджун го търсеше и че дори бе дошъл лично в дома му да го види. 

-Не, просто изведнъж реших да нахлуя в дома ти и да ти викам, че не вдигаш на някого!-извика му с нотка на сарказъм и гняв Джун. След това хвърли телефона си по него, успявайки да го удари по ръката.-Ти тъп ли си или на такъв се правиш, безнадежден плужек смотан!? 

-Защо ми викаш?!-отвърна му на висок тон Хендери, гледайки го объркано. 

От двамата не трябваше ли той да е ядосаният?! Нали той беше играчката в техните отношения?! Той беше използваният от двамата. Той трябваше да е този, който е ядосан. Той беше нараненият. Шяоджун нямаше причина да му се ядосва.

-Защо ти викам ли!?-възкликна иронично розовокосият китаец, извръщайки ядосано поглед настрани, но след няколко секунди пак погледна към седящото на леглото момче.-Ти изобщо чу ли как ти звъни шибания телефон!?

-За това ли си ядосан!? За това, че не ти вдигнах си ми ядосан!-чернокосият стана от леглото и застана пред другия.-Ти нямаш никакво право да се ядосваш! Аз съм този, който трябва да се ядосва! Ти ме използваш и дори не се замисляш над чувствата ми!

-Това не ти дава право да не вдигаш на хората! Ами ако ти звънях заради нещо важно!? Ако бях на косъм от смъртта!? Щеше да ме оставиш да умра ли!?

-Не разбира се! Но ти не ми звънеше за това, нали!?

Розовокосото момче извъртя с досада очи, след което сграбчи блузата му и го дръпна по близо до себе си. Лицата им бяха на няколко сантиметра едно от друго, което до някаква степен успяваше да намали увереността на чернокосия. По-високият се чувстваше обезпокоен от това, че двамата се намираха на толкова малко разстояние един от друг. Не можеше да прецени дали все още можеше да бъде ядосан на другия, но със сигурност се чувстваше наранен.