Truth or Dare:The end? [H.S]

07

Веднага след като се прибрах от болницата,първото нещо което направих беше да с легна и да заспя.И двамата с Хари бяхме изцедени не само физически,но и психически.Сънят ни се губеше,както и апетита.Нервите ни бяха опънати,а очите - нащрек.
Не можех да заспя,без да бъда изплашена,че всеки момент някой ще нахълта в стаята ни в опит да ни убие.

Мина една седмица. Една шибана и изтощителна седмица,в която с Хари прекарахме на заключени врати и загасени лампи.Нямахме доверие на никого,дори на собствения ми баща.Всеки малък шум ме караше да изтръпна.От стрес не се хранех,а само повръщах.Чувствах се като застрашено животно.

Тази седмица беше истински ад.Мрезех се за това,че карам Хари да се притеснява и за мен.Мразех това,че от "нормалния" ни живот останаха само спомени.
Болеше ме да гледам Хари - постоянно на ръба,притеснен,недоспал.
Нямахме си никого,затова нямаше и къде да отидем.Бяхме в капан и очаквахме следващата атака на "преследвача" ни.Но това така и не се случи.
Точно това наливаше масло в огъня-постоянното очакване.Очакване нещо да се случи.

Днес отново се събудих твърде късно.Миналата вечер реших да постоя с Хари "на пост",но явно съм заспала и той ме е качил в стаята.Обърнах се на страна и опипах мястото до мен,надявайки се да усетя тялото на Хари,но когато усетих студените завивки разбрах,че отново съм била сама.
Отворих очи и огледах стаята,но следа от Хари нямаше.Реших просто да стана от леглото и да го потърся.
Облякох си пантофите и отворих вратата,излизайки на студения и тъмен коридор.Насочих се към стълбите и бавно заслизах по тях,игнорирайки порива да се върна обратно в стаята и да си доспя.
Слизайки от последната стълба се насочих към всекидневната и влизайки вътре,там бяха Рик и Хари,обсъждайки нещо.
"Добро утро,Роуз."-каза Рик,забелязвайки ме.
"Хей Рик."-поздравих го и седнах до Хари,дарявайки го с целувка по бузата.
"Хей,как спа?"-прошепна ми Хари,разстривайки бедрото ми.
"Добре".-излъгах и се обърнах,очаквайки да продължат разговора си.
"Отново нямаме нищо.Момчетата,както и аз търсихме Зейн навсякъде,но от него няма и следа.Сякаш е потънал в дън земя."-каза Рик,опирайки се на дивана.

Усетих как тялото на Хари се напрегна,карайки ме да погледна нагоре и да видя нервното му изражение.Всеки ден е така.Рик идва и просто ни казва,че няма никаква следа нито от Зейн,нито от възможният ни "преследвач".
"А има ли някакви пръстови отпечатъци?Все пак виното ни е било отровено.Не мисля,че човека вече иска да си играе на котка и мишка."-попита Хари,опитвайки се да мисли колкото се може по-рационално.
"Единствените отпечатъци по бутилката и в къщата са само на теб и Роуз.Няма следи от обувки,инструменти,нищо!"-каза Рик.
"Сякаш си имаме работа с призрак."- казах аз,не отделяйки поглед от земята.
"Или е това,или си имаме работа със доста прецизен човек,който знае как да си върши работата."-каза Рик след мен.
И двамата с Хари въздъхнахме силно.Нямах си идея какво ще правим,сигурна съм,че и той се чувства по същия начин.
"Мамка му,омръзна ми вече да чакам!"-извика Хари изведнъж,изправяйки се от мястото си.