Truth or Dare:The end? [H.S]

02

"Значи твърдиш,че сте открили това писмо пред вратата ви снощи?"-попита Рик,отмествайки погледът си от белият лист на масата и премествайки го върху този на Хари.
Спомняйки си за снощи се сгуших още повече в прегръдката на Хари,надявайки се,че това е просто един кошмар.
"Да,чухме шум отвън и отначало си помислих,че е някакво животно,но когато излязох нямаше никого.Огледах се наоколо и бях готов да се прибера,когато очите ми попаднаха на белият лист с името на Роуз,който се намираше върху изтривалката за обувки."-каза Хари и разстри с ръка рамото ми,за да ме успокои.
Най - объркващото е,че писмото е подписано с буквата Д.Кой е Д?Дейвид?
"Кой може да бъде?"-попита Рик,размишлявайки на глас."Може ли да бъде Дейвид или някой от хората му?"-след минута мълчание попита той,карайки тялото ми да изтръпне.
"Лично видях как Дейвид умря,падайки от хълма."-каза Хари,но все още чувството на страх не напускаше тялото ми.
"Ами ако е Зейн?Може би той се опитва да сплаши Роуз,чрез подписа с Д?"-попита Рик,облягайки се на масата.
"Не го познаваш.Ако Зейн искаше да направи нещо,той щеше да го направи.Зейн действа,той не си играе игрички."-каза Хари и въздъхна тежко.

Седнах на дивана зад мен и подпрях с челото си с глава,надявайки се главоболието да спре.Цяла нож не мигнах,измисляйки всеки възможен човек,замесен с това писмо.Толкова се страхувах от факта,че Дейвид някак си пак ще успее да "оживее" и да ни намри.
"Нещо странно случвало ли се е вчера,Роуз?Някой да те е следвал или подобно?"-попита Луи,който до сега стоеше мълчаливо до Рик и наблюдаваше писмото.
Замислих се над въпроса,но отговора така и не изникна.Вчера беше един от най - нормалните и скучни дни.В кафенето идваха клиенти и си отиваха,нямаше нищо странно,което да ме накара да се замисля.А ако някое познато лице се беше появило,щях да го разпозная.
"Не,не мисля.Нищо странно не се случи вчера."-казах му и отново наведох глава,навлизайки надълбоко в мислите си.

Това ли беше?Нима дните ни на спокойствие приключиха?Не минаха едва 2 години от смъртта на Дейвид и сега се появи някакъв човек,който най - вероятно не ми е приятел.Що за живот е това?Толкова ли много искам?Спокойствието и безопасността ми толкова ли са скъпи?
  Наистина съм изморена.През тези 2 години най - накрая можех да кажа,че живея истински живот.Нормален.Без убийства,убийци и преследване.И токмо когато реших,че животът ми се нарежда,като гръм от ясно небе се появи това писмо,а дори не знаем от кого е.
"Какво ще правим,Рик?"-попита Хари,нарушавайки възцарилата тишина.
"Ще взема писмото и ще го прегледаме писмото по - обстойно."-каза Рик и дойде до мен,карайки ме да го погледна.
"Не се притеснявай Роуз.Сигурно е някой,който си прави шегички с вас.Не мисля,че е нищо сериозно."-каза ми и ме потупа по гърба,да се здрависа с Хари и заедно с Луи да излезнат през вратата.

  Кимнах,макар че вече Рик си беше тръгнал.Хари все още стоеше прав и се беше загледал в писмото.Изправих се от мястото си и отидах до него,веднага прегръщайки го.Той бързо обви ръцете си около талията ми и настани брадичката си на главата ми.
"Бях забравил какво е чувството отново да бъдем преследвани.Преди няколко дни единствено се притеснявах,че ще загубя ключовете за къщата."-казс той,засмивайки се тихичко.
Леко се изкикотих и повдигнах глава,вглеждайки се в очите му.
"Още от сега се изморих."-прошепнах му,а той ми се усмихна сладко.
"Не се притеснявай,все още не знаем дали това писмо представлява опасност или не.Може някой да се шегува наоколо."-каза ми той,опитвайки се да успокои притеснението ми.
Кимнах и отново се сгуших в него,надявайки се че тази прегръдка ще ме опази от всичко,което ме застрашава.
"Хайде да те откараме да си легнеш,знам че снощи не мигна."-каза ми Хари и преди да се усетя той ме повдигна на ръце.
Изпищях и бързо увих ръце около врата му,карайки го да се засмее.
Целуна ме бързо по устните и се насочи към стълбите.През цялото време се взирах в ирисите му,макар че той се беше фокусирал върху това да не ме изпусне.Когато изкачи стълбите,той бързо влезе в нашата спалня и ме сложи върху леглото.Тази спалня може би беше единственото уютно място в тази къща.Беше боядисана в светло син цвят,а леглото ни беше в тъмно синьо.Не беше толкова голяма,но на мен ми беше напълно достатъчна.Със сигурност беше по - добре от студената мина и мръсният матрак.
  Бързо се завих със завивката и затворих очи,оставяйки се на топлината да се разпространи по цялото ми тяло.Хари целуна челото ми и бързо ме прескочи,лягайки до мен.Приближих тялото си до неговото и сложих глава върху гърдите му,затваряйки очи.Веднага пред очите ми се появи спомена от първата ни годишнина.Тогава Хари реши да купи свещи,но не беше обмислил факта,че свещите имат миризма.Когато се прибрах вкъщи и отворих вратата на спалнята ни,миризмата на бекон едва не ме повали.В последствие разбрахме,че Хари беше купил 365 свещи с мирис на бекон и пуканки.

Лек кикот напусна устните ми и Хари бързо изправи глава,гледайки ме странно.
"Спомних си за годишнината ни."-оточних и веднага видях как лицето му придоби червен цвят,което ме накара да се засмея отново.
"Не ми напомняй за това,моля те.Таз годишнина беше пълен провал!"-каза той и прикри лицето си с ръце.
"Не,не беше!Храната беше чудесна."-казах му,опитвайки се да го разведря.
"Да,защото отидохме на ресторант."-каза той,предизвиквайки бурен смях от моя страна.
Хари последва примера ми и започна да се смее заедно с мен.
"Добре,а сега заспивай,защото започваш да приличаш на изстискан лимон."-каза ми той,но когато се усети какво напусна устните му,той бързо сложи ръка пред устата си.
"Какво каза току-що?"-попитах го и се изправих на лактите си.
"Казах,че приличаш на най - красивата жена на света."-поправи се.
"Значи ми казваш,че е имало преди мен имапо - красива?"-попитах го аз,карайки лицето му да замръзне на място.
"Аз..уммм..такова.."-започна той,опитвайки се отново да се поправи,но не успя.
"Ще се направя,че не чух."-казах му и се засмях,а после отново се настаних на предишното си място и затворих очи.Умората веднага ме връхлетя и бързо заспах.