how to be someone else • niall

PART ELEVEN || Обратно в моя свят

Баба винаги казваше: "Един ден ти ще светиш, скъпа ми Ребека. Ще озаряваш с красотата си, ще заслепяваш и ще знаеш, че всичко на тоя свят се връща. Връща се доброто, връща се и злото. Ти само трябва да чакаш и всичко ще се върне към хубаво. Не го забравяй."

Но баба не знаеше, че да светиш има своите недостатъци. Може би аз не исках да светя. Може би блясъка, в който аз бях влюбена, преди да се превърна в моето сегашно аз, бе твърде примамващ и аз бях подмамена от неговата красота. Ето, сега светех, но исках моите светлини бавно да угаснат и отново да бъда онова грозно момиче, което учи урока си по биология, докато в другата стая се вихри купона на годината. Бих искала отново да заспивам с мокро лице и да знам, че съм родена такава. Защото така е предопределено.

След като се качих в стаята си, първото нещо което трябваше да направя бе да грабна огледалото от нощното си шкафче и да го разбия на парчета. Отворих вратата бавно, но преди да вляза се обърнах настрани, за да видя дали някой се е поинтересувал от мен и ме е последвал, но тям бе само празното пространство, което сякаш ми крещеше, че никой не го е грижа за мен. И беше болезнено право.

Затворих вратата след себе си и потърсих с очи предмета, който на практика унищожи живота ми, заблуждавайки ме точно в обратното. Аз си пожелах блясък и го получих. И страдах много. Затова сега е време да се отърва от него. 

След като в полезрението ми попадна това проклето огледало, се приближих към масичката, върху която лежеше и го поех в ръцете си. Огледах го. Съвсем обикновенна вещ, която впечатляваше със своите разнозветни камъни и позлата. Но всъщност бе най-ужасното нещо, за което човек може да си помисли, че може да съществува. И тогава разбрах, че между Роуз Еделин Рийсън и този предмет нямаше капка разлика. Отвън бяха красиви, но отвътре гнили. 

Ето така стоят нещата в реалнтостта. Тук хората оценяват обвивката, а не вътрешността. Тук хората се впечатляват от евтиното, защото е по-достижимо, а не се стремят към скъпото, защото не могат да си го позволят. Тук хората обичат Роуз Еделин Рийсън, но не и онова грозно момиче, което всяка вечер заспиваше със сълзи и то точно заради хората. Добре дошъл в реалността!

Огледах се наоколо, докато все още държах огледалото в ръзете си. Натъкнах се на някаква малка метална фигурка, която имитираше красива балерина, вдигнала ръце във въздуха, с кракът си изпънат назад. Тежеше доста повече отколкото изглеждаше. Стиснах очи и когато бях напълно решена да сложа края на мъченията си, с всичка сила насочих красивата балерина към огледалото. Моментално уситих остра болка в дясната си ръка, а миг след това видях и бликащата кръв. Погледнах надолу и забелязах стотиците парченца, в които се бе превърнало огледалото и се усмихнах. Моят Ад най-после свърши. 

Вдигнах очи и ги срещнах в гигантското огледало пред себе си. Отново бях аз. Онази, грозната, която всички ненавиждат, която всички презират, но на кого му пука щом аз се обичам? На никого. Не ме интересуваха вече хората и техните отварени погледи. Аз, Ребека Рийсън, съм готова да заживея в моя свят отново.

Чух щракването на вратата и инстинктивно обърнах лице. Пред мен, вече облечен, в цялата си прелест и блясък стоеше Найл. Все толкова омайващ и красив, че аз не се сдържах и оставих погледа си върху красивите черти на лицето му за дълго. Той затвори вратата и направи крачка напред.

–Какво искаш? – изсъсках аз, докато потърквах наранената си ръка.

Той изглеждаше объркан и за не знаех защо, но след миг се досетих, че всичко е постарому. 

–Отново си... ти.

–Да. И ще си остана така завинаги.

–Радвам се. – Той се приближи още, докато клекна до мен и грабна рамката на огледалото от ръцете ми. Нежно, точно както не очаквах. – Какво е станало с ръката ти?

–Добре съм, просто кръв.

–В-виж Ребека... – започна той нервно. – Знам, че бях задник, но съжалявам за това. Искам да започнем на чисто. Искам отново да се изчервяваш, докато говорим. Искам отново да си себе си, защото аз не се влюбих в новата Ребека. Влюбих се в старата, която не спираше да бръщолеви глупости, когато е нервна. Заблуждавах се, че съм влюбен в Роуз, но всъщност не беше така. Ти ме накара да осъзная, че с нея не сме създадени един за друг и аз искам да съм с теб и да те правя щастлива. – Той говореше, докато аз се втренхвах в колената си и бях неспособна да отвърна каквото и да е. Найл Хоран е влюбен в мен. В моето истинско мен и това не е сън. – Ако ми позволиш, искам да направя това.

Пръстите му докоснаха брадичката ми и със същата нежност обърнаха лицето ми към неговото, запознавайки ме с сините му като океана очи. Вгледах се в устните му, които тихичко ме подканваха и докато се колебаех дали да ги целуна, той ги докосваше с моите, а аз се борех да време, за да осмисля какво се случваше. Найл целуваше мен и този път не беше пиян, а аз не сънувах. Езикът му погали долната ми устна и след миг танцуваше с моя. След като се отдели, той се усмихна широко и ми прати въпросителен поглед.

–Н-найл.

–Ще бъдеш ли мое гадже? Роуз е минало. Влюбен съм теб.

"Твоето време да блестиш е сега, Ребека."

–Да, Найл.

"Може би моят свят никак не е лош."

***

Честита ви последна глава на вас и честита първа завършена история на мен! Да, точно така. Това бе последната глава. Надявам се да ви е харесала и да оставите дълъг коменар. Благодаря, че я прочетохте! :з