how to be someone else • niall

PART EIGHT || Това било то славата

Ако аз и Роуз бяхме в нормални отношения аз бих се качила горе, за да я утеша. Бих я попитала какво се е случило, тя щеше ми разкаже, а после ще й дам окуражаваща прегръдка и ще й кажа, че всичко ще се оправи и, че ще бъда до нея. Но няма да го направя, защото аз съм причината за това. Аз бях причината за скандала им с Найл; аз бях причината за всичко, което се случва на сестра ми. Разкайвах ли се? Определено не. Бях ли доволна от този факт? Тотално да.

Нека да свалим картите на масата – Роуз не заслужаваше нищо от това, което има. Не заслужаваше красивото лице; не заслужаваше стотиците приятели, които има; не заслужаваше най-невероятното гадже на света; не заслужаваше популярността. Както вече казах – животът е несправедлив. И смея да кажа, че аз съм живо доказателство за това. Не съм сторила нищо лошо на никого, но накрая бях съм тази, от която всички страняха и наричаха грозна, нали? Аз обирах подигравките на всички около себе си. Но това се промени.

 -Найл, къде си тръгнал? – попитах аз, хващайки китката на Найл, спирайки го да последва скъпоценната си Роуз.

 -Отивам при нея. Тя се нуждае от мен. – отговори той набързо, изстрелвайки се със светкавична скорост по стълбите.

 -И аз се нуждая от теб. – прошепнах тихичко, надявайки се да съм единствената, която чу това.

 ***

Крачех устремено по улицата, препълнена със забързани хора, чийто усмивки бяха помръчени от сивото ежедневие, което ги следваше навсякъде. Знаех как се чувстваха. Всеки ден, когато се събуждах от сън, отварях очи и болката в главата ми моментално ме пробождаше в гърдите. Всяка вечер заспивах със сълзите по лицето, а тялото ми – сгънато на топка. И сякаш целият свят беше виновен за това. Но всички ще си получат заслуженото. Ако не съдбата, аз ще ги накарам да се чувстват ужасно, точно както аз се чувствах всичките тези години.

Трябваше ми нещо силно. Нещо, което ще ми помогне да забравя отвратителния си живот и да се отдам на забавлението и свободата. И знаех точно какво ще е то, точно когато пред очите си видях някакъв бар, който виждах за първи път. Може би тук щях да намеря утеха?

Без много да му мисля влязох вътре, посрешната от стотиците танцуващи тийнеъджъри. Някой от тях дори не се движеха в ритъм, а просто се поклащаха, замаяни от алкохола, която бяха поели. Трябваше да се добера до бара за питие. Движех се всички тези непознати, извинявайки се на всеки, който настъпя или бутна.

Въпреки видимите затруднения седнах на висок стол до бара, обръщайки лице към мускулестия мъж зад него. Той се усмихна приветливо, което не очаквах, като се има предвид вида му.

-Какво ще желаете, красавице? – попита той, подпирайки лактите си на барплота. – Междудругото аз съм Зак. - каза, като подаде грамадната си ръка, поддържаки усмивката си.

 Това било то славата.

 -Ребека. Една минерална вода, ако обичате.

 -О, моля те, скъпа. Наричай ме Зак. – повтори, подавайки бутилката към мен. – С кого си тук?

 -Всъщност съм сама.

 -Шегуваш ли се? Гаджето ти трабва да е задник. – каза той, а аз се ухилих. – По-добре му кажи, че не е безопасно да те пуска сама. Някой може най-нагло да те открадне. – оттегли се, но преди това ми намигна, карайки ме да се усмихвам искрено.

 ***

Часът беше около 9 вечерта, а аз все още стоях в онзи претъпкан бар, заобиколена от миризмата на алкохол, който ме караше да повърна на пода. Няколко момчета ме поканиха да танцувам с тях, но аз винаги отказвах, повлияна от умората и притеснението да съм близо до момче. Знаех, че отсега нататък животът ми щеше да се промени, но аз може би не бях готова за това.

Един разговор между двама младежи до мен привлече вниманието ми. Обърнах се и се натъкнах на две непознати момчета, които разговаряха помежду си. Между пръстите на едното имаше пламтяща цигара, а в другата – чаша зелено питие.

 -Точно така. Гаджето на Роуз Рийсън. Русата Роуз. Целуваше се с някаква руса мацка в банята. Лиза каза, че е искала да оправи грима си и се е натъкнала на тях случайно. Казват, че никой не познава това момиче. – обясни единия на приятеля си.

 -Руса мацка казваш. Е, Роуз си го заслужава. Тя спа дори с мен, брато. Беше страхотно! – отговори другия, а след това дръпна от цигарата си. – Я виж ти. Говорим за вълка, а той в кошарата. – обади се единия от тях и сякаш сърцето ми спря. Те ме познаха и сега ще искат да говорят с мен.

Но точно тогава един глас ме изкара от мислите ми, карайки ме да извърна глава и да видя на кого принадлежи. Познавах този глас до болка. Той принадлежеше на един ангел.

-Ребека?

Найл. Моят Найл.