how to be someone else • niall

PART SEVEN || Няма да загубя и тази игра

Отворих вратата, като се надявах, че не вдигам излишен шум. Преди да поема пътя надолу по стълбите събух огромните си токове, защото ми причиняваха огромна болка. Хванах ги в едната си ръка, масажирах нараненото място и уверено закрачих към всекидневната.

На половината на стълбите дочух пискливия глас на сестра ми. И честно казано не подозирах, че може да изрече точно това.

-Защо се усамоти с нея в банята? Знаеш, че тя е под нивото ни. – изрече сестра ми на висок глас.

Какво се очакваше да правя? Може би да се кача в стаята си и след като се уверя, че съм сама да рухна в сълзи, защото животът и хората са несправедливи? Може би трябва да отида в банята, да хвана острия бръснач и да премина с него по цялото си тяло, отдавайки се на болката? Може би трябва да избягам от вкъщи, защото сестра ми смята, че съм под нейното ниво и нямам право да говоря с никой от приятелите й? Е, не е познала. Няма да ме види слаба, защото тя точно това цели. Поне този път няма да получи това, което иска.

Усмихнах се ехидно. Вдигнах глава, лепнах една усмивка на лицето си и продължих по стълбите. Докато крачех дочувах всякакви думи. И с всяка дума събирах още повече увереност.

-Тя не е повече от мен, Найл! – говореше Роуз. – Аз съм много по-красива от нея и имам повече приятели. – продължаваше тя. Ако бях с предишното си лице сега тези думи щяха да се забиват като ножове по тялото ми. Но не. Аз вървях с гордо вдигната глава. – Сложи малко грим и вече се помисли за нещо повече.

Аз влязох във всекидневната, ръкопляскайки. Разбира се, че нямаше да позволя да ме тъпчат. Не забравих и усмивката, която сякаш казваше „Хей, Роуз. Вече не си толкова силна”.

-Я виж ти кой бил тук! – проговорих аз, а тя извъртя очи от досада. – Знаеш ли, сестричке? Не е хубаво да говориш зад гърба на хората.

-Недей, Бека. – промълви Найл, който се приближи до русокосата си приятелка.

Можех да забележа искрите на ярост и гняв в очите й. Докато в моите можеше да се прочете само и единствено задоволство. Дишаше учестено. От километри можех да подуша злобата в сърцето й.

-Виж какво, Ребека. Знам какво целиш. – тя се приближи към мен. Искаше да ме изплаши, но не е познала. – Но няма да го получиш, защото това си е мое и винаги ще бъде. – тя се обърна към Найл, хвана плата на тениската му и жадно впи усни в неговите. Той не се съпротивляваше, дори напровитв – обви ръце около кръста й и я притисна до себе си. След няколко секунди се отделиха един от друг, а тя пак ме погледна, усмиквайки се подло. – Още в деня, в който той прекрачи прага на тази къща можех да забележа начина, по който го гледаш.

Той стоеше като попарен. Вероятно не очакваше тези действия. Аз също не ги очаквах. За миг се сломих пред нея. За миг я оставих да победи. За един миг забравих коя съм и я оставих да ме тъпче.

Но след този кратък миг осъзнах, че тя не е заплаха. Аз можех да имам Найл, както и всичко друго, което пожелая. Тя е просто поредната отрепка, която аз ще елиминарм с радост и малки усилия. Щях да я съсипя. Щях да я гледам как сълзите се стичат по лицето й и дори няма да направя опит да я утеша.

Играта загрубя. И този път няма аз да съм губещата.

-Да не мислиш, че като се целуваш с него ще промениш нещо? – попитах аз, като увеличих усмивката си. – О, колко си наивна. Той май не ти е казал какво стана в банята?

Тя стрелна един поглед в негова посока, а той просто повдигна рамене. Е, може да е добър певец, но не и актьор. И двете разбрахме, че крие нещо.

-Какво е станало, Найл?

-Нека аз ти кажа. - започнах. – Той беше съкрушен от факта, че му изневеряваш и дойде при мен за утеха.

Успях да накарам сърцето й да трепне. И мислех да довърша започнатото.

-Вярно ли е? – обърна поглед към него, но така и не получи отговор.

-Не си ли спомняш, скъпи? Твоите устни жадно и грубо докосват моите. Ръцете ти са върху кръста ми, а аз бавно… - бях прекъсната от думите й.

-Замълчи! – кресна тя. Този път в гласа й липсваше гнева. Той бе заменен с тъгата, която бавно си проправя път към съзнанието й и след време ще завладее цялото й тяло. Така както направи с мен. – Как смееш да стоиш пред мен и да ме лъжеш?! – извика тя, а аз една сдържах истеричния си смях.

-Да те лъжа?! Имам ли изгода, ако те лъжа? – подметнах аз, приближавайки се към нея. – Нека той ти каже. – обърнах глава към русия младеж. – Кажи й, Найл!

-А-аз… - сведе глава. – Вярно е.

Тя се вцепени. Нямаше сила да помръдне най-малкото мускулче от тялото си, защото вече беше под властта на страданието и отчаянието.

По бузата й се спусна една сълза. Тя побърза да я избърше с дланта си, а след миг се затича към стаята си.

Сигурна съм, че сълзите й не са, защото Найл ме е целунал веднъж. Тя просто не може да загуби играта, чийто правила самата тя измисли. Аз просто ги следвах и победих. Не е познала, ако си е помислила, че така ще получи нечие съжаление.

Забравих, че не съм сама в стаята. Погледнах към Хоран. Той гледаше безизразно към стълбите. Мога да се закълна, че се колебаеше дали да не я последва. Че защо да го прави? Тя изигра и него. Напрвави го на глупак, а той не го заслужава.