how to be someone else • niall

PART THREE || Щом е мръсница ще си получи наказанието

Отворих вратата на стаята си. През прозорците бе навлязла слънчева светлина. Тя беше проникнала във всяко кътче на просторното помещение. Дори ме заслепяваше. Проснах се на разхвърляното легло. Въздъхнах. Успокояващо чувство заля тялото ми. За пръв път от много време се почувствах добре.

Нещо, с не толкова голяма тежест се покатери върху спокойното ми тяло, а по-точно – коремчето ми, което плавно се надигаше и спадаше. Погледнах в посока към посетителя си. Котенцето ми Кенди. Загладих трикратно козинката на главата му. То се настани върху мен и започна да мърка, като притвори очи. Усмихнах се на вида му.

В такива моменти, в които имам време за размишления се замислям странни въпроси. Един от тях най-често е “Какво харесвам в Найл?” или “Как се запознах с него?”. В главата ни нахлуха спомени, сякаш гледах всичко на филм.

“Беше студен зимен ден. Аз тъкмо се прибирах от училище. Розовата ми раница, украсена с бели звездички натежаваше върху гърба ми. От синьото небе падаха малки бели снежинки. Не бяха толкова много, но бяха достатъчно, че на замажат и намокрят изцяло стъклата на очилата ми. Бях пъхнала ръце в джобовете на черното си яке, което стигаше и покриваше коленете ми. Странно беше, че Роуз я нямаше. Каза, че има работа след часовете. Обикновено се прибираме двете, но имах идея къде може би ще отиде. Вероятно при приятелка, за да обсъждат някое модно списание. Въздъхнах. Защо не съм като Роуз? Нейният живот е прекрасен, безгрижен...

Захвърлих небрежно раницата до вратата и събух обувките си. След като закачих якето си, закрачих към кухнята. Умирах от глад. Извадих всичко необходимо за сандвич и започнах да го приготвям. Чудех се къде е сега Роуз и дали се забавлява – нещо, което аз не бях правила от както се помня. Бях прекалено съсредоточена в рязането на хляба и мислите си, за да чуя отварянето и затварянето на входната врата. Разбрах, че някой е влезнал едва когато чух кикотене. Обърнах се бързо и видях как Роуз и някакво русо момче, което ставаше за модел от ранга на Франциско Лачовски, събуват обувките си. Напълно забравих за къркорещия си корем и за факта, че Роуз шепнеше нещо в ухото на непознатия, което караше и двамата да се усмихват. Не можех да отделя очи от  русокосеца.

Опитах с ръце да загладя косата си, която със сигурност бе във всички посоки, в опит да изглеждам поне малко привлекателна, въпреки че знаех, че това бе невъзможно. Красавецът и сестра ми бавно се приближиха, все още подсмихвайки се и застанаха пред мен.