This is my life

Защо все на мен?

                           Глава 34

- Хей къде тръгнахте без мен? - извиках след тях.

В следващата секунда се обърнаха едновременно. Загубихме още няколко секунди гледане. Макарче не ги бях виждала от само няколко часа, ужасно ми липсваха.

- Лидия?! - каза Бенджамин и с бавни крачки престъпваше към мен.

- Аз съм.

- Не мога да повярвам. - отвърна отновотой. Говореше спокойно и строго, сякаш бях някое малко хлапе което бе избягало от родителите си. Все още се приближаваше съвсем бавно.

- Е, цяла вечност ли ще трябва да стоя тук и да те чакам?

- Ох, Боже Лидия!  - каза по развеселено. Побегна към мен. Притисна ме към стената на най близката сграда, преплете пръстите ми, така че да не мога да мръдна и започна да ме целува. Незнайно защо при удара леко ме заболя гърба. - Не мога да повярвам. - прошепна между целувките.

- Повярвай. - казах, задъхано.

- Хора, моля ви минават малки деца оттук. - каза Дилън.

Бенджамин ме пусна. Отидох и прегърнах Дилън и Аля едновременно. Прегръдката беше дълга. Някак си се почувствах в безопасност около тях.

- Лидия, гладна ли си?

- Мисля, че да, но не знам точно не усещам глад.

- Спокойно и на мен ми се е случвало, само да видиш кръв и ще полудееш. Ела ще ти намеря някой студент.

Усмихнах му се хванах го за ръката и тръгнахме към универитета.

* след 20 минути *

- Ето този там. - посочи ми едно момче Бенджамин.

- Не знам, мился че не съм гладна.

- Гладна си, не си яла кой знае какво, хайде този ще е. - каза ми. Пусна ми ръката приближи се към мочето и му въздейства * Не викай, не се опитвай да се измъкнеш и ме следвай * след като го каза погледна към мен и ми направи знак да тръгна след него. След смъртта на ловеца директорът реши да сложи камери из целия университет. Трябваше да сме много внимателни. Та както и да е. Примамихме момчето в един килер.

- Хайде Лидия, започвай.

Приближих се към него, но после се отдалечих.

- Не искам, мисля че не съм гладна.

- Как да не си. Добре чакай. - каза. Обърна към себе си младежа и го захапа за вртата.

- Ето, давай.

- Не мога.

- Как не можеш мила? Виж лесно е. - хвана момчето и запoчна да се храни. Накрая всичко стана в кръв. Прилоша ми. Не знам какво ми ставаше, но имах чувството че ще повърна.

Приближи полумъртвото момче към мен.

- Все още ли не си гладна.

Не казах нищо само се обърнах на страни. Свих се на топка и повърнах. Беше ужасно, не бях повръщала цяли 400 години. Какво се случваше с мен?

- Лидия, добре ли си. - Бенджамин сложи ръка на гърба ми. Беше оцапана с кръв, той самия също беше целия в кръв. - Добре ли си мила?

Не можах да се сдържа и пак повърнах. Не можех да го гледам. Само при мириса на кръв ми ставаше лошо.

- Трябва да се махна от тук. - казах и излезнах бягайки. Дори не бях сигурна какво повръщах. Определено не беше кръв.

Отидох в стаята. Там беше Аля.

- Хей, добре ли си? Какво е станало.

Сега ме накара да си спомня всичко, не издържах и започнах да бягам към тоалетната. Клекнах пред нея и пак започнах да драйфам. Вече всичко ме заболя, мусколите, костите, всичко. Едва се изправих да се измия и да си легна в леглото.

- Лидия какво става? - попита ме отново загрижено Аля.

- Мисля, че нещо лошо става с мен.

- Знаеш ли какво е?

- Аз, не съм сигурно, но......

В този момент Бенджамин и Дилън влетяха в стаята.  Гаджето ми вече нямаше кръв по себе си.

- Лидия, какво става с теб??

- Мисля, че.....  вече не съм вампир.