Chase your dream

17

Джимин едва не спря да диша. Беше замръзнал като в стопиран кадър и единственото, което съумяваше да прави, бе да препрочита въпроса отново и отново. Беше останал толкова изненадан от намерениетпо на Юнги да се чуят. Може би не изненадан бе подходящата дума, която да опише нестабилното му състояние. Беше уплашен.

Защо Юнги искаше да се чуят? Просто така? Да си поговорят за нещата от деня, да захванат някоя сериозна тема или просто да си кажат „лека нощ”? Той не знаеше какво да напише в отговор просто защото не знаеше какво се очаква от него по време на този разговор. Ами ако кажеше нещо глупаво? Ето сега наистина му се прищя да беше споделил всичко на Чонгкук, та да може да му поиска съвет.

-Добре, Джимин, само дишай – опита да се успокои сам той и пое дълбоко въздух, размърдайки застиналото си тяло. Разтърси ръце енергично, изрита всички възглавници настрана от себе си и изпука врата си. За един миг се зачуди дали се притеснява повече сега, отколкото когато излиза на сцена.

Добре, нека се чуем.

Съобщението вече бе изпратено и нямаше връщане назад. Чакаше обаждане, макар че не беше много сигурен дали не се очаква от него да позвъни на Юнги.

Телефонът звънна и прекъсна разсъжденията му, а той вдигна колебливо с нетърпение да чуе гласа на алфата. Опита се да каже нещо, но в този момент Юнги заговори и думите им се преплетоха. Джимин се сепна и замълча.

-Хубаво е, че можем да поговорим – каза Юнги и сякаш се засмя, макар че звукът беше прекалено тих, че русокосият да разбере.

-Да... Здравей – Джимин опита да овладее гласа си, защото се усещаше да говори така, сякаш нещо е заседнало в гърлото му.

-Радвам се да те чуя, Чим-Чим. Наистина.

Джимин усети да се изчервява изключително бързо, чак парещо, когато чу прякора си, произнесен от другия. Гласът на Юнги сега звучеше много по-меко и дружелюбно от първата им среща.

-И на мен ми е приятно – полу-каза, полу-прошепна Чим.

-И гласът ти е много приятен. Макар че ние вече сме се виждали.

-Да – Джимин се стараеше да следи разговора, защото ако се отпуснеше за секунда, оставаше вслушан в чуждия глас, а не в думите. – Но тогава...