Преди 15 години:
Батуга:
С мама бягахме от краля баща ми. Бяхме стигнали кея и щяхме да се качим на лодката, но татко ни
настигна. Отдалеч ме от тях. Можех само да виждам какво става без да чувам. В един момент баща ми заби меча си в сърцето на мама. Заплаках. Молех се да се събуди но тя така и не красивите си очи. Баща ми я заведе в другото кралство и я предаде на баща и. Уби и него. Също така уби и бащата на момиченцето, което ми даде единия от дървените си мечове. След това си тръгнахме, заведе ме до една река и ми каза:
- Т: Децата може да плачат за бащите си. Имат право на това. Но нямат право да плачат за майка която е предала кралството.
- Аз: От този ден нататък няма да ти поговоря, докато не умреш.
Като че ли се ядоса, но не искаше да си го покаже.
Прибрахме се в двореца. Татко каза да си отида в стаята, а той тръгна към тронната зала. Аз си имах местенце от където да ги виждам и чувам. Говореха за това че порасна ще искам да си отмъстя за това че убиха майка ми и бяха прави исках го. Спореха толкова много. Едни искаха да ме убият други ме защитаваха. Накрая татко се ядоса и даде заповедта за убийството ми, което щеше да стане пред всички дори и пред баща ми. Но не оспяха, реших да се правя на луд само заради това ще не исках да се опитат да ме убият отново. За да остана жив трябваше да се правя на луд, трябваше да се правя че нищо не разбирам и това много ми тежеше.
YOU ARE READING
DESTAN
Historical FictionБатуга: Замълчх в деня, когато убиха майка ми. Ще проговоря в деня, когато баща ми умре. Аккъз: Дойдох да бъда ръка ня тези, които нямат. Да бъда пътя на тези, които имат нужда. Дойдох за да бъда помощник на онези, които са пленени. Дойдох да напиша...
