Queen

13. Just a problematic souvenir from my mom

Добре, признавам, че може би плана ми за бягство не беше изключително добре замислен.

В желанието си да се махна оттук въобще не съобразих някои неща, но сега вече беше късно за това. Тичах без точна посока, чувайки стъпките на мъжете зад мен. Бяха близо, но поне не ме виждаха, което ми даваше известна преднина. Скочих и пъргаво се покатерих на едно дърво. Бях сравнително малка, което ми позволяваше да се скрия между клоните , но трябваше да стигна прекалено високо. Вече бях достатъчно нагоре, че да бъда скрита, когато горилите на Дейвън минаха отдолу и продължиха. Дървото беше огромно, а аз бях почти на върха му, за това се опитах да разгледам местността. Нищичко познато, нямах представа къде съм. Наблизо, на запад, се мяркаха оранжево-червени покриви на малки къщи. Там трябваше да стигна. Но първо трябваше да се измъкна от хората по петите ми, които слава Богу бяха тръгнали на изток от мястото на което аз бях. Надявах се това да ми помогне. Слязох малко по-ниско на дървото и започнах да подскачам по по - дебелите клони на следващите дървета. Малко в стил Тарзан, но беше единствения вариант да се движа почти незабелязано. Глезена ми пулсираше, но нямах време да мисля за него. Сега беше по-важно да се измъкна от тук. След може би час спрях, нямах вече сили, на няколко пъти за малко да падна от високите клони и тялото ми имаше нужда от вода. Бях далеч, на поне още час от къщите. И умирах от студ. Поседях за малко, колкото да си поема въздух и ръцете ми да отпочинат, за да мога да продължа.

Бях изморена .. както физически, така и психически бях бясна. На татко, на мама, на Алекс и на всички останали, които са знаели и никога не са ми казали. Мама е направила някои грешки в живота си и знаех колко е била объркана и колко внезапно е трябвало да се превърне от обикновена тийнейджърка в Елена Капоне. Никога не бих я съдила знаейки колко е трудно да си момиче в мафията. Но ако знаех, може би щях да имам някакъв избор. Обичам татко с цялото си сърце, но може би щях да дам шанс на Дейвън. Той просто искаше детето си обратно.

Когато стигнах до селцето мрака вече се беше спуснал над къщите и хора по улиците почти нямаше. Вероятно изглеждах ужасно, и щях да уплаша хората, но трябваше да намеря телефон. Поех си дълбоко дъх и почуках на вратата на малка къщичка, първата до мен.

- Оui Madam? – каза младо момче с почти бяла руса коса. Гледаше ме разтревожено.

- Говорите ли английски? Италиански? Испански? – френският ми беше на ниво да си изям боя, така че предпочитах да говорим на друг език.