Queen

Epilogue - The best of both worlds

*** 5 години по - късно ***

- Татко, как можа да ме изоставиш точно сега! - почти изплаках.
Защо?
Тръгна си!
Остави ме!
Когато най- много имах нужда от него.

- Стига си мрънкала, Куини! И аз имам нужда от почивка.

- По дяволите, татко, стар си вече да бягаш на едномесечна почивка с младото си гадже!

Седях на бюрото му и гледах купищата с документи, които се търкаляха по бюрото, хвърлила телефона на високоговорител най-отгоре.

- Лъвчето ми, остави сестра си на земята и извикай баща си, моля те.

- Benne mamma, я иду.  - горкия Лео, постоянно беше изложен на руски, италиянски и английски разговори и в главата му беше станала каша от езици.

Малкото ни фъстъче, Лео, се беше превърнало в истински джентълмен. Едва на пет, а вече толкова много приличаше на Алексей.
Стараехме се да ги държим възможно най - далеч от бизнеса и всички лоши хора, и да не повтаряме грешките на нашите родители. Той пусна двегодишната си сестра и излезе.  Русото, къдраво бедствие се затича и скочи в скута ми. Елизабет, беше кръстена на моята майка. За разлика от батко си, който на моменти беше прекалено сериозен и възпитан за възрастта си, тя беше същински ураган.

- Не съм стар! - за момент бях забравила, че
татко е все още на телефона - а и Изабел е само 5 години по-млада от мен!

- Но изглежда, сякаш са 15. - отвърнах му аз. Радвах се за него. За това, че след толкова години сам, най-накрая отвори сърцето си за някоя жена. Съмнявах се, че някога ще забрави мама, но заслужаваше да бъде щастлив и обичан. А Изабел? Тя беше небесен ангел. Толкова мила, добра и прекрасна. Наистина беше само с пет години по-млада от него. Вече повече от година бяха заедно, след една нощ, в която спрял да и помогне със спуканата и гума. Бяха романтични, сладки и на върха на щастието. Това, обаче, не означаваше да ме оставят да се оправям и ДА ОТПРАШАТ!

- Куини, тормозиш ме! - извика татко през телефонната слушалка. - Достатъчно сте големи с мъжа ти, че да се оправяте с бизнеса за месец! Обичам ви! - и ми трясна телефона. Като тийнейджъри са! Не знам как беше решил, че е добра идея да ме оставя след дългото майчинство, което си бях взела през последните години.

- Татааа.. - Ели започна да скача в скута ми и се затича към баща си. Мен ме обичаше, но за него умираше.

Алекс я взе на ръце и се наведе да ме целуне.

- Какво има, малышка? - погледна ме жално.

- Татко не възнамерява да прекъсва почивката си, нито пък да ми даде насоки!

- Спокойно, мама, ние сме тук! - Лео влезе и отмъкна едно цвете от саксията до вратата. Донесе ми го, а моето сърце се разтопи. Носеше сивите очи и усмивката на баща си.

Действаше ми ужасно успокояващо и тримата да са около мен. Мислех по - трезво.
Телефонът звънна.

- Чичо Томас, здравей!

В последните пет години бяхме заздравили връзките и търговията между Италия и Русия. Някои наричаха брака ни "дипломатически", но в основата му нямаше нищо друго освен нестихваща любов.

Час по - късно затворих телефона. Подготвихме следващата пратка от Рим за Москва, по море до Гърция, а след това по суша през Европа. Бяхме си осигурили хора на всяка една граница. Ситуацията беше като да търгуваме сами със себе си, тъй като Алекс все още оглавяваше основните канали за кокаин и оръжия на Русия. Бяхме готови и с годишните отчети, въпреки че по част от листовете се мяркаха рисунки на цветя, къщички и полета направени с цветните моливи на децата.

Щом затворих телефона Алекс ме хвана за ръка и ме дръпна в скута си. Сивото в очите му беше потъмняло до цвят на разтопено олово.

- Отдавна не те бях виждал като г-ца Капоне.

- Отдавна не съм! - целунах го за кратко и продължих - Предпочитам да съм г-жа Михайлова, съпругата на Алексей, майката на двете му деца!

Той зарови глава в шията ми.

- Ако продължаваш така може да станат три!

Изкикотих се.

На земята до нас, синът ни си играеше с пластмасов пистолет и показваше на сестра си как да го държи.

Отдавна не бях... не бях онова наивно дете. Бях жена, която все още беше способна да се превърне в машина за убиване и да раздава команди, когато се налага. Името ми все още караше коленете на големи мъже да омекват от страх. Пистолетът и до ден днешен беше неразделна част от всеки тоалет.

Сега съчетавах най-хубавото от двата свята.

И докато правех палачинки на семейството си в неделя сутрин, след цяла нощ, в която с мъжа ми сме разпитвали шпиони се чувствах повече от щастлива!

А нашият щастлив край ли? Той беше само началото!