Queen

11. With You I Am Myself

Отворих очите си. В стаята беше тъмно и само малка струйка слънчева светлина влизаше между завесите. Погледнах момчето спящо, положило глава на стомаха ми. Красивото му лице беше спокойно, а той изглеждаше толкова млад, колкото всъщност беше. Не беше господин Михайлов, не беше мафиотския бос, държащ цяла Русия в краката си. Беше просто Алекс, моя сладък, красив Алекс. Дали бях готова за това? Да спра с опитите си да бъда нормално момиче. Обичах работата си, наследена от семейство ми, обичах и привилегиите, които тя ми даваше. Свързваше ме с мама, и знаех че тя би се гордяла с мен, както се гордееше татко. Но беше точно това - работа.
С Картър всичко беше лесно. А с Алексей? Това момче, спящо като ангелче в ръцете ми вървеше сложило мафиотската корона на Русия на главата си. Взимах ли него, взимах и нея и всички отговорности, с които вървеше тя.  Имах си една такава вече, и ми тежеше достатъчно. Бях ли готова  да отдам целия си живот на мафията, отдавайки се на Алексей? Или можех да се преструвам на нормална още малко с Картър? И доколко бяха силни чувствата ми към тези две напълно различни момчета..
- Добро утро, малы́шка.
Предателското ми сърце прескочи веднъж, чувайки дрезгавия му глас, и още веднъж когато целуна голата кожа под гърдите ми.
Очите му ме погледнаха за момент и той дойде до мен оставяйки бавна и нежна целувка на устните ми.
Не се усмихвай! Недей! Уф, мамка му...
Алекс се обърна по гръб взимайки ме със себе си така че аз да лежа върху него. Гърдите му бяха твърди, благодарение на всекидневните тренировки, но аз положих глава на тях, чувайки сърцето му биещо отдолу. Дишането му беше леко забързано, когато проговори отново.
- Съжалявам за вчера. - За кое от всичко съжаляваш, Алекс? Той сякаш прочел въпроса в очите ми продължи. - За това, че използвах  лъжа, за да те доведа при мен. Поставих се в несъществуваща опасност, знаейки че това е единственият начин да те откъсна от неговите ръце. Съжалявам. Може би трябваше да бъда честен с теб по телефона, но бях сигурен,че няма да дойдеш. Знаех, че само щом усетиш докосването ми и видиш отчаяната нужда от теб в очите ми, ще ми повярваш.
Едната му ръка си играеше с косата ми. Заплиташе я умишлено в русите ми къдрици и след това бавно я отплиташе.
- Получих паник атака в самолета. - гласът ми беше тих, ала думите достатъчно въздействащи, за да накарат цялото му тяло да се вкамени под мен. Прегърна ме силно, а устните му зашепваха колко много съжалява, докато целуваше косата ми, а след това и всеки сантиметър от тялото ми. С всяка целувка идваше ново извинение, но той не знаеше, че му бях простила още с първата снощи.
                   * * *
Час по-късно като мързеливците които бяхме все още се излежавахме в леглото. Не бях гладна, но Алексей настояваше че трябва да ям и спорът ни се въртеше около това, когато на вратата се почука, а човекът отвън дори не почака да му кажем "влез". Вратата се отвори и в стаята нахлу
Константин - неговият секретар, дясна ръка и просто най-добър приятел.
- Алексей, Лейди Куин е изчеснала, туко що говорих с баща и, последно била видяна на летището в.. - очите му се спряха на мен. Видях как едва сдържаше усмивката си.
- Обадете се на баща си, милейди. Каза че ако не чуе нищо за вас до половин час ще ви обявят за международно издирване. - Константин винаги ми говореше мило, сякаш говореше на малко дете, въпреки че беше само няколко години по-голям от мен.
След това се завъртя и излезе от стаята бързо, както беше влязъл.
Алекс стана и ми подаде телефон.
- Хайде, обади му се.
- Не искам! - аз кръстосах ръце пред гърдите си като малко дете.
- Куин.. Не се цупи така, малы́шка. Трудно е да се сдържа да не захапя тази твоя устна.
Но аз продължих да се цупя, вече напук, чакайки да изпълни заканата си. Алекс ме събори отново на леглото и ме целуна бавно, толкова бавно, че чак беше дразнещо. А когаго се отдръпна с усмивка напъха телефона в ръката ми.
- Отивам да донеса закуска. Когато се върна да си говорила с баща си или аз ще му се обадя.
- Не искам да говоря с него Алексей! Да беше попитал екипажа на самолета къде съм.
- Но ти летя с моя самолет Куин! Не знам какво си казала на Картър, но със сигурност да си тръгнеш посреднощ и да се качиш в чужд самолет е притеснило баща ти. Никой не знае къде си.
Знаех, че беше прав, но не исках да говоря с татко.
"Същата твърдоглава ненормалница си, като майка си!"
Алекс въздъхна и набра номера на татко, а след това зачака. Татко вдигна почти на момента. В стаята беше тихо и чувах гласа му, макар и да не беше на високоговорител.
- Алексей! Имаш ли представа къде може да е? Онова момче, с което тя беше.. Обадило се е на Естел и я питало какъв семеен проблем имаме, защото Куин говорила по телефона и излетяла от хотела. Последно била на летището в Кастелсардо. Аз.. Дори не знам къде да я търся. - татко говореше бързо, но сърцето ми се сви щом чух мъката в гласа му.
- Тя е при мен Гавин. - чух въздишката на татко, сякаш беше задържал въздуха си отдавна. - Аз.. Ъъ.. Ние..
О, Боже! Въздъхнах и взех телефона преди Алекс съвсем да е оплескал нещата.
- Добре съм, тате! При Алексей в Рим съм. Не се притеснявай за мен.
- Миличка, толкова съжалявам за това, което казах!
- Знам, тате. - по бузата ми се търколи една самотна сълза. - Добре съм. Ще се прибера скоро.
- Добре, скъпа. Обичам те.
- Знам. - връзката прекъсна. Не вдигнах поглед, защото усещах парещите сълзи в очите си. Още няколко се търкулнаха по бузите ми, но Алекс сложи ръцете си около лицето ми и ги изтри.
- Недей да плачеш. Къса ми се сърцето, Куини! - той ме взе в скута си като малко дете. Облегна се на леглото и ме стисна в прегръдките си. - Къде е моето силно момиче, което никога не плаче? Дори когато на 5 реши, че трябва да те науча да караш колело без помагателни и си разби устата.
Усмихнах се, а споменът изплува в главата ми твърде ясен за ранната детска възраст, на която бях.
- Помня това. Ти беше на 9. Помня изражението ти, когато дотича до мен и вдигна колелото. Беше толкова уплашен от кръвта, че се разплака.
- Не бях уплашен от кръвта! Бях уплашен от това, че те боли. И то заради мен. Аз бях виновен че падна, защото изпуснах колелото. Куин.. - той сложи ръка под брадичката ми и ме накара да го погледна. - Винаги си била моята принцеса, малы́шка. Обичам те, от първия момент, в който те видях. - сърцето ми заби бързо, сякаш се опитваше да излезе от гърдите ми. "Обичам те". Защо тези думи имаха такова силно въздействие върху хората. Не казах нищо, защото той не спря да говори. - Винаги си била такава. Прекалено красива и измамно невинна със своите руси къдрици и розови роклички. Но дори на 5 беше опасна. Отначало беше чиста детска любов. Целувах раните ти, когато паднеше. Учех те на нещата, които аз бях научил. - отново се усмихнах "Ето така, малы́шка, се разглабя Калашников. Сега е твой ред." - Всеки път, когато нашите си говореха, че трябва да пътуваме до Италия аз подскачах от щастие. Колкото по- големи ставахме, толкова повече усещах липсата ти, щом трябваше да си тръгна. След това татко беше убит.
- Помня погребението сякаш беше вчера. Помня как тичах сред хората, въпреки че татко се опитваше да ме спре и ми каза да се държа културно. Аз тичах, и когато те намерих те прегърнах, а ти ме стисна толкова силно сякаш..
- Сякаш ти беше моя спасителен пояс. Защото наистина беше. Трябваше да бъда силен заради мама и сестрите ми, а ти беше единственото нещо, което не ми позволи да се разпадна в онзи момент.
- А след това не те видях почти 2 години.
- Знам.. Бях зает... Но истината е че времето мина толкова бързо. Липсваше ми всеки един ден, но нормания ми живот беше приключил и знаеш че в продължение на две години минах какви ли не обучения. А когато се върнах тук, ти беше пораснала. Беше само на 14, но се беше променила толкова много, Куин. Не беше малкото момиче, което оставих. Приличаше на жена. Говореше с мен студено и ме гледаше от високо сякаш не си с 20 сантиметра по-ниска от мен. Помниш ли първата ни мисия заедно?
- Татко ни прати да разпитаме един неаполитанец хванат на наша територия.
- Тогава видях на какво си способна наистина. Видях, че вече не си малкото момиче, което познавах. Когато той ни видя, момиче на 14 и момче на 18, та ние бяхме деца, неаполитанеца ни се изсмя. Каза ни да кажем на Гавин че го подценява твърде много щом е пратил нас. А ти му отговори, че Гавин дори го е надценил, защото му е пратил най-добрите си хора. Беше толкова уверена в себе си. Тогава се влюбих в теб. Онази детска обич се превърна в истинска, изгаряща, силна любов. Обичам те, Куин! Мамка му, обичам те повече от колкото можеш да си преставиш!
Всяка негова дума. Всяка една, отиваше право в сърцето ми.
- Обичам те, Алексей. - това моя глас ли беше? Аз ли го казах?
Видях изненадата в очите му за секунда, а след това изчезна.
- Не го казвай, само защото се чувстваш длъжна. Или за да добавиш "не по този начин, по който ти искаш".
Започнах да клатя глава отрицателно още преди да е довършил изречението си. 
- Не. Не! Ти не разбираш! Очевидно и аз не разбирах.. Но Алекс. Това съм аз! Аз.. С теб съм себе си. Просто ме е страх. Страх ме е, че да бъда с теб означава окончателно да загърбя нормалния си живот. Помниш ли какво ти казах на терасата на рождения ми ден?
- Сякаш мога да го забравя.
- Казах ти, че те обичам! Още тогава. И че ако трябва да избирам ще избера теб. Но исках да съм нормална, вместо да съм щастлива. Защо? Защо съм толкова глупава?
- Куини... - Алекс прошепна името ми и впи устните си в моите. -  Бъди моя.
- Винаги съм била твоя, Алексей.