Неговият пистолет

Няма да повръщам на белия килим

Вероятно бях заспала в колата, защото когато се събудих автомобила вече не се движеше. Леонардо беше отворил вратата за задните седалки.
- Джони се счупи ли? Защо не се движи? - попитах тъжна.
- Кой е Джони?
- Колата.
- Аха. Не, просто пристигнахме.
- Къде сме?
Огледах се.
- Пред дома ти.
- Колко ли е тъжен паркета в дома ми? Живее без ръце. Как пие вино?
Стана ми тъжно като се замислих. Горкият паркет.
- Да, сърцераздирателно. Хайде, баща ти сигурно се тревожи за теб. Почти полунощ е.
- А, не, не, не, не, не. Не. Не си взех личната карта. Не мога да вляза вътре. Пък и годините нямам.
- Аз ги имам и си нося личната карта. Да те вкарам ли?
- Не, не. Не може така, господине.
- Но...Налага се, Давина.
- Не! Аз следвам закона!
- Добре. А да те закарам в друг бар? Някъде, където и под осемнадесет години ще те пуснат?
- Да!

Качихме се обратно в колата и паркиране пред огромен бар, който беше като имение.

Леонардо ми отвори вратата.
- Можеш да вървиш, нали? - попита ме той.
Що за тъп въпрос?
- Разбира се, че мога. Да не съм бебе. Само да ги махна тия неща, че са ужасни.
Събух ромчетата и тръгнах към бара. Охраната ме спря.
- Вие къде? - попита той.
- Вътре.
Бутнах го и влязох. Все пак пускаха и непълнолетни. Леонардо прошепна нещо на охраната, вероятно ме хвалеше и ме настигна. Ходех боса като Моугли.

- Сега, знаеш ли какво ще направим, Давина? - попита ме той.
- Ще пием? - предположих.
- Ще спим.
Той ме бутна на дивана, а аз изпуснах токчетата.
- Хайде, лягай. Събуди се, когато изтрезнееш.

Когато се събудих бях на дивана завита с черно меко одеало. Леонардо беше седнал до мен и си ровеше телефона.
- е повръщаш ли? - рече той.
- Ти си по-голяма врачка от врачките, знаеш ли? Къде е мястото за повръщане в този бар.
- На всякъде само не и на белия килим.

Леонардо ме заведе в една стая С тоалетна. И ние имахме така у нас!
- Лошо ми е. Това, което пих е зло.
- Да, следващия път не си го поръщвай.
- Няма, шефе.

Леонардо хвана косата ми. За щастие на барманите, чистачите и... абе на всички оцелих тоалетната. 
Усещах, че след мен и Леонардо ще повръща.

За щастие той не го направи, защото аз нямаше да му държа косата.

Легнах си отново на дивана, понеже никой не дойде да ми купи напитка. Грубияни! Да не почерпят една дама облечена в червено...