Неговият пистолет

Аз съм художник

Към четири часа сутринта се измъкнах от вкъщи преди баща ми да се е събудил. Мисля, че отпуската му днес свършваше. Или свърши вчера. Или ще свърши утре. Не знам. Важното е, че той още спеше.

Обух си обувки и излязох навън. Не се отправих към училище. Днес нямах намерение изобщо да се появям там.

Хенри се изпречи на пътя ми. Обля ме носталгия, понеже точно тук беше мястото, на което се сприятелихме - една голяма улица. Беше обяд и се прибирах от училище. Тичах след една котка, за да я хвана и за малко да ме блъсне една кола. Шофьора наби рязко спирачки и излезе от колата. А след него - Хенри. Да, баща му беше шофьора.

- Трябва да поговорим. - започна разговора той.
- Слушам те, но давай бързо, че ще ни блъсне кола.
- Ами нека говорим на тротоара, Давина.

Пресякохме улицата и той започна да говорим.
- Помниш Кейси Либерман, нали?
- Да. - отговорих.
- Имам подозрението, че тя не е мъртва.
- Как да не е? Нали онези братя, които сега са в затвора си признаха, че са били те. Защо им е да лъжат, че са извършили убийство?
- Проучих малко повече за Кейси. Разбрах кои са родителите й и къде живеят. Говорих с тях относно дъщеря им.
- И?
- Ами от тях разбрах нещо, което не очаквах да науча. Все пак са родители и би трябвало да закрилят детето си. Не мислех, че ще я издадат толкова лесно.
- Хайде, стига си овъртал! Какво си научил?
- Кейси Либерман не е такава, каквато аз мислех. Има... не особено чисто минало.
- Убивала ли е?
- Не, но е правила няколкл опита. Също така, често е крадяла разни неща. Някой дребни, други не. Последно е откраднала пистолет от дома на Пиетро и Джузепе Де Лука. Било е ден преди да бъде обявена за мъртва.
- Кого се е опитала да убие?
- Родителите не знаеха чак толкова.
Жалко. Стана ми любопитно.
- А имам още един въпрос.
- Задай го.
- С гаджето ти ли намери цялата тази информация?
- Добре, разбирам. Държах се като кретен. Заслужих си го.
- О, да. И още как. - скръсти ръце.
- В моя защита, бях ти ядосан, че замина за Холивуд и ме изостави.
- Ти каза, че не съм ти нужна, когато се върнах.
- Бях ти ядосан.
- Добре, както и да е. Продължи с темата за Кейси. Друг път ще говорим за приятелството ни.
- Не знам повече.
- Тогава защо смяташ, че е жива? Това, че е взела пистолет ден преди да се обяви за мъртва говори, че се е самоубила.
- Да, но никой не е говорил за труп. Не й е правена аутопсия, понеже не е намерено мъртвото й тяло.
- Може би братята Де Лука са го скрили.
- Защо им е да го правят, ако ще твърдят, че са извършили убийството?
Не знам. Хората сме странни.
- Твърдят? Тоест си сигурен, че не са били те? - повдигнах вежда.
- Аз съм сигурен, че няма убийство, Давина.
- Защо тогава й е бил пистолета? - попитах.
- За да убие някой друг вероятно. А как по-лесно да извършиш убийство от това да те мислят за мъртъв?
- Искаш да ми кажеш, че тя е инсценирала смъртта си, за да убие някой и да не й се налага да лежи в затвора след това?
- Да.
- Ами това, което видяхме на камерите?
- Наистина си глупава. Не можеш ли да навържеш нещата?
- Изобщо.
- Ще ме заболи устата да ти разказвам толкова много. Планирала е всичко отдавна. Крадяла е, за да успее да си позволи да плати на убийци да се престорят, че са виновни за смъртта й. Започнали са с кадрите, заснети от камерите в бара. После е откарднала пистолет от Пиетро и Джузепе и е изчезнала от града, оставяйки момчетата да си вършат работата: да твърдят, че са я убили те и да лежат в затвора.
- Не знам, Хенри. Според мен е мъртва.

Обърнах му гръб, за да продължа пътя си, но метал се опря във врата ми. Вероятно беше пистолет. Завъртях се сигурна, че е Леонардо. Усмивката ми падна, когато видях, че не е той, а някакъв чичка.
- Стойте и не мърдайте! - заповяда той.
- Е, стоя и не мърдам, не виждаш ли?
- Давина, не му говори така! - скара ми се Хенри.
- Защо познаваш ли го?
- Не, но държи пистолет.
Една черна кола спря до нас, а от нея излезе личния шофьор на Леонардо.
- Застрелям децата и ще те погреба жив!
Непознатия бавно свали оръжието и го остави на пода. Шофьорът го грабна и ме придружи до колата. Хенри кучета го яли.
Той затича към дома си, а аз го гледах преди да затворя вратата на автомобила.

Колата спря пред дома на Леонардо. Влязох вътре и първата стая, на която се спрях бе неговата.
Не почуках.
Леонардо спеше. Въпреки, че беше четири и половина сутринта очаквах да е буден. Не исках да го будя. Седнах на леглото до него. Беше без блуза и се виждаше раната от куршум в бицепса му.

Позволих си да смъкна одеалото му малко по-надолу. Второто, което видях беше един огромен белег, който до сега не бях забелязвала. А първото - плочките му разбира се. Не, че не ги бях виждала и преди.

Той отвори очи.
- Колко е часа? - попита ме той, едва държейки очите си отворени.
- Четири и половина.
- Какво правиш в моята стая толкова рано?
- Ами отивах до един денонощен магазин, понеже там продават едни много яки бонбони, заговорих се с едно момче, някъв чичка дойде и щеше да ме прострелят. За щастие, шофьора ти дойде и ме закара до тук.
- Аха, и ми гледаш плочките?
- Не, глупости! От къде ти хрумна това?
- Кой, по дяволите, ходи в толкова часа до магазина за бонбони?
- Хората, на които много им се ядат бонбони.

Леонардо затвори очи, но не заспа.
- От къде е този белег? - попитах и го докоснах.
- Едно момиче се опита да ме убие с нож. - отговори той без да отваря очи.
- Кое момиче?
- Кейси Либерман.
- Кога?
Може би Хенри беше прави и тя наистина беше жива.
- Преди много време. Почти година.
Или пък не.

Излязох от стаята, за да пия вода и после пак се върнах. Леонардо отново беше заспал. Стана му скучно, затова взех един черен маркер от бюрото му, свалих одеалото му до кръста и нарисувах звездички около белега му.

Аз съм истински творец. Художник! Стана по-красив от Мона Лиза. Леонардо Да Винчи може само да гледа и да завижда.

Взех една кърпичка, за да изтрия звездичките, но вратата на стаята се отвори.
- Искаш ли кафе? - попита ме бащата на Леонардо.
- Няма да откажа.
Хвърлих мократа кърпа и го последвах до кухнята.