Неговият пистолет

Розов гребен - идеален за Леонардо

Още същата нощ си събрах багажа и на другия ден заминахме.

Самолетът бяхме само аз и Леонардо. Седнах до него.
- Никога до сега не съм летяла със самолет. Ако ми се доповръща ще ми държиш косата, нали?
- Покрай теб ще стана експерт в това. - рече той и ми се усмихна.
- Колко време ще летим?
- Доста.
Облегнах се на рамото му.

По едно време ми изтръпнаха краката, затова реших да се раздвижа малко. Леонардо ме хвана за ръката, когато станах.
- Сядай. Какви ги вършиш?
- Изтръпнаха ми краката. Искам да походя малко, докато още помня как се прави.
- Личи ти, че ти е за първи път в самолет. Сядай, няма да се разхождаш.

Направих както той каза, но се нацупих. Веднъж в тоя живот да поискам да се раздвижа и да не ми позволят.

- Късметлия си поне, че не ме е страх от високото. Иначе щеше да ти се наложи да се правиш на психиатър.

Извадих си телефона, за да снимам.
- Облаци не си ли виждала? Защо ти е да ги снимаш? - попита Леонардо.
- Аз съм виждала, ама нали трябва и единственият ми приятел да ги види.
- Сега като спомена приятели - Баща ми е платил на директора и отсъствия няма да ти се пишат. Ще си малко назад с материала, когато се върнеш, но...
- О, аз съм назад с материала от четвърти клас. Не е нищо ново.

Леонардо заспа. Беше ми скучно, затова реших да му среша косата. Не че имаше какво толкова да й реша. Гребенът беше розов и много му отиваше. Може да му го подаря.
- Какво правиш? - промърмори той.
- Нищо. Заспивай отново.
Той точно това направи.
Толкова хубава плитка щях да му изплета, ако косата му беше по-дълга. Чак ме е яд.

- Леонардо, събуди се! Бъден ли си?
- Вече да. - рече той.
- Чудесно. А, как се викаха онези красиви какички дето раздават храна, че съм гладна.

Той натисна някакво копче и скоро дойде една стюардеса. Леонардо взе алкохол, а аз някакви странни сготвени картофи, понеже бях гладна.

Наистина пътувахме доста време, но най-накрая самолетът кацна. Леонардо взе неговия и моя багаж и се отправихме към хотела, в който щяхме да отседнем.