Неговият пистолет

Рафаел е получил диабет

За щастие този път не повърнах. Разминат се само с главоболие и бледи спомени от вчерашната нощ. Да, вече беше сутрин. Беше събота. Баща ми си взе отпуска, затова не беше на работа. Звъня ми три пъти за да ме пита как съм, къде съм и защо съм там.

Да, все още бях в дома на Леонардо, кой Ти си беше свалим ризата и беше само по панталон. Все още бях с роклята на братовчедка му Андрея.

Бях се излегнала на дивана, а до мен беше пистолетът на Леонардо.
- Искам ли нещо за пиене? - попита той.
- Да, може една чаша уиски.
- Така, опциите ти са: кафе и вода.
Взех оръжието от дивана и станах. Насочих го срещи главата му. Той направи пистолет с пръсти и ги насочи срещу моето чело.
- Шегуваш ли се с мен?
- И ти не си кой знае колко страшна с пистолет без патрони. - рече той.
- Защо не му купиш най-вече?
- Проблемът на хората с пари - мързеливи сме. Ще му взема все някога. Или ще кажа на някой да го направи. Все тая. Кафе или вода?
- Кафе.

- Будни сте толкова рано? - влезе в стаята бащата на Леонардо.
- Не, старши. Не сме спали цяла нощ. - обясни синът и ми подаде чаша с кафе.
- Старши ли? Ако кажа така на моя баща ще ме фрасне с тиган, все едно е Рапунцел. - обадих се аз.
- Ами моя не ползва тигани.
- Да, твоя баща разполага с цяла стая пълна с оръжия.
Леонардо седна до мен и сложи ръка на рамото ми.
- Да не би да се тревожим за мен, че ще ме простреля?
- Не, тревожа се да не застреля и мен.
- Ха, гаджето ти те постави на място. - Андрея влезе в стаята.
- Млъквай.
- Какво е това? - забеляза бащата и посочи към бинтованата ръка на Леонардо.
- Давина ме захапа и хванах бяс.
- Сериозно ли? - погледна го изненадано Андрея.
- Не, много ясно. Онова психо ме простреля.
- Добре е направил. - момичето се запъти към вратата на стаята, но се обърна към мен. - О, Давина, снощи е успях да ти го кажа, но имаш много яка рокля.
- Благодаря. От твоя гардероб е.
- Наистина ли? Яко.
Тя излезе от стаята.

Отидох в една стая и се преоблякох с моите удобни дрехи. Взех си телефона и дотичах при Леонардо, за да му кажа "чао". Той и Андрея бяха седнали на масата с карти в ръце.
- На какво играете? - попитах.
- На една игра, която започвам да губя. - каза братовчедката. - А, всъщност, има надежда за мен. Ако спечеля, ще те черпя биричка, Давина.
- Ще го запомня.
Леонардо се обърна и ме погледна.
- Тръгваш ли си?
- Да. - отговорих.
- Да те закарам ли?
- Не, няма нужда. Имам си крака.
- Щом казваш. - той стана от стола. - Искаш ли да ти покажа един трик преди да тръгнеш.
- Правиш трикове с карти? Не съм го очаквала от теб.
- Да речем, че бях доста странно дете.
- Добре.
Той взе картите и ги подреди пред мен.
- Избери си някаква карта.
- Както кажеш.
Бръкнах в джоба му и извадих кредитната му карта. Той ме погледна и се засмя.
- Не тази карта.
- Абракадабра.

По път към вкъщи се срещнах с Кейтлин. Гадеше ми се само като го видя. А може би бе от алкохола.
С нея вървяха няколко момчета.
- Здравей, Дави.
- Чао. - казах и тичах към вкъщи, все едно ме гонеше мечка.

- Здрасти, тате. - поздравих, когато заключих вратата и отидох при него.
- Какво е това? - веднага почна той с въпросите.
- Кредитна карта.
- На кого е?
- На Леонардо.
- Ти колко гаджета имаш?
- Нула. - веднага се поправих. - Тоест едно. Имам едно гадже. Защо?
- Хенрик ми каза, че те си заедно с Рафаел.
- Това момче преди три години ми беше казал, че съм много сладка и от тогава не сме се виждали. Сигурно е получил диабет и е умрял. Не знам.
- А мен кога ще ме запознаеш лично с Леонардо?
- Когато му дойде времето.

Избягах в другата стая с оправданието, че имам да пиша домашни, за да не ме разпитва повече.