Неговият пистолет

Отново в Италия

Звъннах на телефона му отново, но пак не вдигна.
- Леонардо, ако това е някаква тъпа шега лично ще купя патрони за пистолета, за да те застрелям! - заклех се аз.

По дяволите, Леонардо какви ги вършиш?

Взех портфейла от куфара му и си купих билет за самолет до Италия.

След два дни си събрах си багажа, взех писмото от Леонардо и се качих на летището. Не взех неговия, понеже нямах представа как да дам пари, за да не ми направят проблем за пистолета. А и моя не ми се мъкнеше, пък и неговия. Късно осъзнах, че беше тъпо да не му взема куфара.

Гледах към облаците, които едва виждах заради сълзите насъжрали се в очите ми.

Самолета не беше частен, затова, докато ревах слушах детскин песнички от детето на седалката пред мен.
По едно време и то се разплака. Поне не бях единствената ревяща.

- Ей, пикльо, ако не спреш да хленчиш ще те хвърля от самолета! - скара се майка му.
В този момент се почувствах щастлива, че не съм дъщеря на тази жена.

Постоянно препрочитах писмото, което Леонардо ми беше оставил. Загубих надеждата, че съм прочела грешно написаното едва след като го научих на изуст.

Беше обяд, затова вкъщи нямаше никой. Първоначално помислих, че съм взела чуждите ключове понеже не успях да отключа вратата, но то се оказало, че се върти на другата страна.

Хвърлих куфара на земята по средата на коридора. Пак прочетох писмото. Сякаш се надявах думите вътре да се променят. Уви, бяха все същите.

Тати се прибра към вечерта. Той ме прегърна.
- Липсваше ми.
- И ти на мен. - излъгах. Честно казано, изобщо не бях мислила за него или Хенрик.
- Какво има? Изглеждаш тъжна.
- Не, добре съм. Просто съм изморена от това летене със самолет. Ще си лягам.
- Сладки сънища.

Прочетох писмото отново преди да заспя. Една сълза се съече по бузата ми и падна на него.
Не... Нищо не се бе променило в него. Само дето сега беше мокро.