Неговият пистолет

Леонардо дължи пари на някого

Когато видях колата, която той беше избрал ахнах. Черно ламборгини.
- Мога ли да ти я открадна колата?
- Не, но можеш да опиташ. Хайде, качвай се.
Седнах на седалката до него. Вратата се трясна.
- Опа.
- Ако някой ми каже, че си слаба ще му пратя видео как затваряш вратата на колата.

Честно, идея нямах какъв час имах сега. Влязох в първият кабинет, който видях.
- Кой клас сте вие? - попитах.
- Девети. - отговориха няколко деца заедно.
- А някой от вас да знае какъв час имат единадесети сега?
- Госпожице, бихте ли напуснала стаята?
- Да, веднага, след като разбера, в коя трябва да бъда.
- Мисля, че имате музика.
- Чудесно. Мерси много.

Отидох в кабинета по музика. Госпожата ме погледна.
- По-добре да не беше идвала. Часа свършва след пет минути.
- Е, как без мен госпожо?
- Сядай, хайде.
Настаниха се на предпоследния чин и си взех телефона.

Писах на Леонардо.
"Какво правиш?"
Почти веднага той ми отговори:
"Навън съм с един малоумник. Ти защо не учиш?"
"Имаме музика. Ще живея и без да знам какво е квартов кръг. "

След часовете, когато излизах от двора на училището видях черното ламборгини паркирано наблизо, а в него - Леонардо си гледаше телефона.
Изтичах при него.
- Ще ме закарате ли до вкъщи, сър? - пошегувах се.
- Качвай се.

Той настъпа педала и подмина училището. Просто усещах как Хенри се взираше в колата в този момент.

- У вас? Сигурна ли си? - попита той преди да завие към улицата за вкъщи.
- Къде другаде?
- Всеки ден се у вас. Разнообрази малко.
- Добре, карай където искаш.

Той паркира близо до едно кафене.
- Защо не ресторант? - попитах.
- Защото тук не продават алкохол. А последния път, когато бяхме на ресторант и ти пийна " само една глътка" от моята чаша реши, че трябва да се оженя за теб. Затова - кафене.
- Сериозно ли съм го направила?
- А не бе.

Седнахме на една от масите. Момичето, което дойде да ни обслужи беше София, моя близка приятелка.
- Давина, здравей. - поздрави ме тя.
София ни даде по едно меню и си отиде.

По едно време, когато Леонардо отиде до тоалетната тя дойде при мен.
- Гаджето ти ли е? Това не е ли онзи Леонардо Де Роуз, синът на...
- Същия. - прекъснах я аз. - Не ми е гадже, но пред останалите сме такива, затова си мълчи.
- Не ти е гадже?
- Не.
- А иска ли ти се да ти е гадже?
- Не, той убива хора.
- Сигурна ли си? Защото виждам как го гледаш.
- О, я стига, София! Донеси ми някакво кафе и недей да говориш глупости, моля те.
- Какво кафе?
- Не знам. Някакво, което да няма вкус на вода и кал.

Тя ми донесе една чашка с кафе и погледна към Леонардо, който идваше насам.
- Вие избрахте ли си? - попита го тя.
- Някакви бисквити за кафето на дамата и за мен газирана вода.
- Добре.

Той седна на стола срещу мен. Погледна ме и леко се усмихна. Телефонът му звънна. Той го вдигна.
Отново не можех да чуя какво му се говори.
- Толкова много кокаин на тоя свят и ти пак си бъркаш носа в моята работа. Няма да ти кажа, не мога да ти кажа. Не ти и трябва да знаеш.
- Много ми е важно. - това успях да го чуя.
- И без тази информация ще живееш.

Той затвори телефона и го остави на масата.
- Кой беше? - попитах.
- Онзи малоумник.
- Какво иска да знае?
- Пий си кафето, Давина.
- И на мен ли не можеш да кажеш? На приятелката ти?
- Става въпрос за пари. Такива неща не мога да ги казвам на хора, извън мафията. - прошепна ми той. - А и колкото по-малко знаеш, толкова по-малко ще те заплашват.
- Ама сега ми стана любопитно. За какви пари става въпрос?
Леонардо се замисли дали да ми каже, но мисля, че реши да го направи. Той зчака София, която оставяше водата и бисквитите на масата, да ск тръгне.
- С баща ми направихме една беля и сега дължим много пари.
- И не можете да ги върнете ли?
- Можем, но не искаме.
- А...
- Не мога да ти кажа повече. - прекъсна ме Леонардо и си взе една от бисквитките оставени в чинийка.
- Може ли от водата ти? - попитах.
- Да.
Взех я, но не успях да я отворя. Леонардо ме гледаше.
- Чудя се колко време ще ти отнеме, че да се откажеш и да ме помолиш за помощ.
- Доста.
Той грабна бутилката и я отвори. Подаде ми я.
- Пак заповядай. - рече той.
Отпих от нея и се намръщих.
- Газирана е. - отбелязах.
- Сериозно ли? Това е странно. Не е като да съм си поръчвал газирана вода.
- Защо не ми каза?
- Беше тук като си поръчвах. От къде да знам, че не си разбрала.

Погледът към София, която беше направила сърчице с пръстите си. Преглътнах желанието си да й покажа средна пръст и насочих погледа си обратно към Леонардо.

Взех си една бисквитка.