Където се срещат краищата ни

1

Имаше дни, в които просто искаше да изчезне. Да си купи еднопосочен билет за някой далечен остров и повече да не се върне. Не я интересуваше особено къде, стига да не беше тук. Единственото важно нещо бе да се махне от този противен град, Ню Йорк, изпълнен с туристически глъч, мирис на варена царевица и изпълващо гърдите ѝ чувство на затвор. Лина мечтаеше за света, но за сега да се махне оттук беше единственият ѝ план в списъка с желания.

Денят беше студен, въпреки отчаяните опити на слънчевите лъчи да се прокраднат и да затоплят света. В библиотеката днес беше същински рай. Повечето студенти бяха извън града поради настъпващите празници, което даваше възможност на Каролина да се отдели в любимото си кътче на света без да има кой да я закача. Книгите бяха нейното убежище. Вземеше ли една, не я пускаше докато не погълне цялата история, докато не преживее всички нови емоции и приключения и не се срещне с още няк...

- Съжалявам, госпожице. – прекъсна мислите ѝ госпожа Дейли, виждайки я на прага – Не можете да вземете още една.

Е, вярно, през последния месец може и да се беше поувлякла с четенето, но пък читателската ѝ карта далеч не беше изтекла. Лина нямаше да остави нещата така.

- Но аз имам право на още цели три книги. – възпротиви се тя.

- Госпожице Бейкър, - продължи с очевидно раздразнен тон библиотекарката – за последните три седмици взехте пет романа, два от които върнахте цели. Съсипвате книгите ни и очаквате да продължим да удовлетворяваме прищевките Ви. Ако си мислите, че ще го допуснем – лъжете се.

- Каква вина имам аз, че сестра ми, докопа ли някоя книга, е чисто и просто невъзможно да бъде опазена? Крия ги от нея, но за малките ѝ ръчички нищо не остава скрито. – продължи настоятелно тя.

- Вина нямате за действията на сестра си, а отговорност. Трябва да пазите имуществото на университета ако Ви се ще да продължите да го използвате. Не ни интересува как, стига да го правите. – отсече госпожа Дейли.

Фактът да остане без книга беше недопустим, не и докато беше в пълното си право да получи още. Но възрастната жена изглеждаше непоклатима. Ала какво можеше да се прави? Мей използваше книгите, които кака ѝ безброй пъти ѝ беше казала да не докосва, за да упражнява художническите си умения. Беше едва на седем, тоест – неудържима. На Лина ѝ хрумна една идея, макар да не беше особено гениална.