Където се срещат краищата ни

12

Този път Лина не беше първата.

Когато пристигна пред „Уайлд меджик", Нейтън вече я чакаше. Беше облечен с черен суитшърт и дънково яке, имаше черна шапка тип бийни, като беше оставил малко коса да се подава изпод нея, и тъмносини дънки, а белите му маратонки на „Найк" завършваха тоалета му. Това беше нещо ново – Нейт обикновено ходеше изцяло в черно.

Явно я забеляза да приближава, защото поизправи гръб. Сякаш сега Върховният съд щеше да изкаже присъдата си, която да тегне над него до края на живота му. Донякъде Лина се чувстваше така. С изключение на факта, че тя беше облечена с тъмнокафяво поло, черни дънки, бежово палто до колената и кафяви обувки с нисък ток. Косата ѝ беше пусната.

Съдийката се приближи до подсъдимия и той заговори първи.

- Здравей. – продума.

- Здрасти. – отвърна тя в отговор.

Поседяха малко в неловко мълчание, което ѝ се стори като цяла вечност.

- Е? – разчупи тишината помежду им Нейтън.

- Е... - каза в отговор Лина – мислех за това, което прочетох в бележката ти и...

- Съжалявам. – прекъсна я той. – Кар... Лина, – поправи се – не исках да те въвличам в това. Не исках да въвличам когото и да е било в това. – започна внимателно, сякаш се боеше, че всеки момент тя можеше да го съсипе така, както бе станало предната вечер. – Мислих върху това, което ми каза снощи. Наистина се държах ужасно. Не заслужавам да искам такова нещо от теб, ни най-малко. Напълно разбирам, ако отказваш. Каквото и да е решението ти, готов съм да го уважа.

Лина беше зашеметена, но преди да може да каже каквото и да е, Нейт продължи:

- Истината е, че не знам как да се изразявам особено добре, затова прости ми, ако бележката ти се е сторила прекалено настоятелна. Наистина не искам да те карам на сила да...

- Нейтън, млъкни. – прекъсна го Лина. – Мислих много и достигнах до решение. Аз... - заекна тя – ще ти помогна.

За първи път Нейтън беше стаписания. Опули се насреща ѝ, загубил ума и дума, затова Лина просто довърши:

- Не искам да съм причината някой да бъде лишен от нещо, което е толкова важно за него. А и не е наистина, плюс, че е само за два месеца. Двоен плюс – ще имам собствена библиотека. Така че добре, ще го направя.

Той просто стоеше и се взираше в нея.

Минаха няколко минути, а той не спираше да я гледа. Толкова ли невероятно беше, че Лина има сърце? Досмеша я при мисълта. След няколко неловки кимвания и тихи „мда" от нейна страна в опит да потвърди казаното, най-накрая ѝ писна и каза:

- Това исках да ти кажа, в общи линии. Е аз ще тръгвам, ако... - когато Нейтън я прегърна, той секна думите ѝ. Просто така, без предупреждение, зарови лице в сгъвката между рамото и врата ѝ.

Лина се шокира. Поседяха така, тя го потупа по гърба няколко пъти като намек, че е време да я пусне, но той я беше обгърнал здраво. О... миришеше хубаво. Накрая прошепна едно тихо „благодаря" и най-после я пусна. Кимна ѝ, а тя му кимна в отговор.

В очите на Нейт се четяха толкова много смирение и благодарност, колкото Лина не можеше да си представи, че могат да се съдържат у някого. Беше странно да види как такъв човек като него беше способен да каже толкова много, при това без да продума и думичка.

- Е, имаш ли малко време? Ще те черпя едно кафе. – усмихна ѝ се той.

- Кларк, няма начин. Това не променя нищо. – отвърна с насмешка тя, посочвайки с пръст към него, а после към себе си и така няколко пъти. Усмивката му само стана по-широка. – Ще се видим на лекции.

- Ще ти запазя място. – намигна ѝ той. Лина кимна и се обърна, за да прикрие усмивката си, но беше сигурна, че я е видял, и си тръгна.

След няколко метра хвърли един поглед назад и видя Нейтън да седи пред билборда и да гледа към театъра, поставил и двете си ръце на тила. Усмивката му можеше да убива с това колко ослепително лъчезарна беше. Скоро свали ръцете си от врата, сви ги в юмруци, удари въздуха няколко пъти и изкрещя победно на всеослушание:

- ДА!

Отдалечавайки се от него, този път Лина не успя да сподави смеха си.