Където се срещат краищата ни

6

Вече от тридесет минути опитваше да се свърже с Шели, но от русата ѝ приятелка нямаше ни вест, ни кост. Написа ѝ точно четиридесет и шест съобщения и ѝ звънна общо дванайсет пъти. Нищо. Пак провери часовника си.

17:13ч. Времето напредваше. След сякаш цяла вечност, телефонът звънна. Лина подскочи и веднага го извади от чантата си. Снимката на Шели, която се бе появила на екрана, беше като мехлем за очите ѝ. Веднага натисна зелената слушалка.

- Шарлита Елиът! – развика се тя – Какво, в името на всички ягоди, се случва с теб?!

- Извинявай, Лин. Чак сега си виждам телефона. – отвърна приятелката ѝ от другата страна на разговора. – Явно съм го зарязала на „без звук". До сега бях на...

- Не ми пука къде си била! Съдбата ми ще се реши след един час и петнайсет минути, а теб никаква те няма. Довлечи се тук на момента, защото ще протрия дупка в цимента на парковите алеи от обикаляне в кръг! – раздразнено ѝ нареди Лина.

- Успокой се, жено! До десет минути съм при теб. Защо не беше на лекции? Яла ли си нещо днес? – попита Шели.

- Нямах време да ям, на половин ябълка съм. – отвърна тя. – Но това изобщо не ме интересува. Ще ям след като всичко това свърши.

- Значи съм при теб до петнайсет минути. Ще се отбия през кафенето да ти взема нещо за ядене.

- Да не си посмяла! Трябваш ми тук, и то вед...

- Разбрахме се! Добре, обичам те, чао!

Разговорът приключи толкова бързо, колкото беше и протекъл. На Лина ѝ идеше да си метне телефона отнякъде, да вземе нещо и да замери Шели, когато се появи.

Лина наистина прекара цяла вечност в чакане. Вече бяха минали петнайсет минути. Часовникът показваше 17:46ч., а тя скоро щеше да пусне кръв от гризене на ноктите си. Трябваше им минимум половин час, ако бързаха, за да стигнат до „Уайлд меджик", а Шели просто я нямаше.

След малко видът на пристигащата русокоска беше най-хубавото нещо, което Каролина някога беше виждала. Тя събра нещата си и се впусна в луд спринт към алеята, от която идваше Шели.

- Насам! – привлече вниманието ѝ тя. – Шели!

Приятелката ѝ я видя и ѝ се усмихна. Махна ѝ за знак, че отбива до една пейка и Лина отиде натам.

- Преди да започнеш – накани се Шели – искам само да знаеш, че наистина съжалявам, че се отплеснах. А сега седни.

Лина беше вече червена – къде от тичане, къде от яд, но в крайна сметка седна. Когато понечи да си поеме дъх и да заговори, Шели я изпревари:

- Започвай. На мига. – извади един сандвич с шунка, домати и майонеза, каквито продаваха в кафенето на ъгъла, и ѝ го подаде.

- Шели, наистина не съм гладна, може ли просто да тръгваме, защото нямаме никакво време, а и постановката ще...

- Постановката ще почака! – довърши вместо нея тя. – Каролина, не ми пука за билетите, за театъра или за някакъв си тип, който се провъзгласява за Надежда, разбираш ли ме? Ти трябва да ядеш! Докато не преглътнеш и последната хапка от този сандвич, аз няма да мръдна от пейката.

Лина се опули, загубила ума и дума. Шели никога не беше толкова изнервена и властна. Тя беше наивната и кротка приятелка, която ти се доверява да взимаш важните решения вместо нея. Шели беше същински ангел както вътрешно, така и външно. Явно зад всяко ангелско лице се криеше по някой друг звяр, готов да излезе наяве, стига да има правилната мотивация. Лина се възхити на това.

Въздъхна, но в крайна сметка взе сандвича от приятелката си. Приключи след още една „цяла вечност", но поне Шели беше доволна. Нов поглед към часовника.

18:04ч.

Да му се не види.