Рада (Фьодоров 1.0)

Глава 3

В събота сутрин бях поканена да се видя с човек, с когото не очаквах да се срещна, поне не и с инициатива от негова страна.

Познавам Аля от както се помня. Като гимнастичка се познавах с всички мои съпернички. Тя беше най-талантливата гимнастичка на България докато не се контузи – също като мен.

Да бъдеш гимнастичка на Руската Федерация определено е отговорно начинание. Цял живот тренираш, по 24 часа, 7 дни в седмицата и понякога дори не е достатъчно. Трябва да си отдаден на този спорт за да успееш и трябва да дадеш много жертви, и една малка грешна стъпка може да прати всичко по дяволите.

До преди половин година художествената гимнастика беше всичко, което имах. Тя даваше смисъл на живота ми и без нея смятах, че бях едно голямо нищо, защото една контузия може да прекрати спорта и когато останеш без него не знаеш какво изобщо е животът.

Най – тежкият ми момент и последен беше преди няколко месеца на едно европейско състезание, когато изпълних много сложен, дори невъзможен компонент. На тренировката преди да изляза на килима го направих, но на сцената просто нещо се случи и стъпих много тежко на десния си крак. Честно казано не си спомням как съм довършила съчетанието си, защото болката беше толкова силна, че по едно време спрях да я чувствам. Бях научена да не спирам когато боли, а да завършвам всичко до край. Със страшни болки и дори стичаща се кръв от коляното ми се добрах до дивана, на който казваха оценките. Исках да заплача силно, но треньорката ми не ми позволи, все още помнех думите ѝ – „Не позволявай на емоциите да те победят". Държах кърпа върху крака си, чакайки резултатите, тъй като бях последна и от тях зависеше разпределянето на медалите. Треньорката ми да казва, че съм завършила съчетанието си почти идеално, но за мен "почти" не ми вършеше работа, не ме попита и как съм – това беше нормално за нея, не трябваше да показваме слабост. Аз бях само една машина която беше научена, че трябва да печели. И тогава го чух „Радостина Бауманн 19.250", това означаваше само златен медал, последният ми медал. След това адреналинът беше спаднал и болката се завърна като мощна вълна, покоси ме за секунди и докато се усетя ме чакаше линейка, която ме откара в близката болница, преди дори баща ми да вдигне телефона бях вкарана в операция. Скъсване на ставни връзки – това беше диагнозата и краят ми. Кракът ми можеше да се излекува, но при следващата тренировка нямаше да издържи на напрежението, което значеше, че кариерата ми приключи окончателно.