Рада (Фьодоров 1.0)

Глава 7

Аля ме чакаше на входа на гимназията, когато слязох от колата на майка ми. Радвам се, че ме докара, защото ако трябваше да пътувам един час за да мина целият град, щях да си изчакам чакането. Не си говорехме много по време на пътуването, но пък беше спокойно.

- Пиши ми като си в училище вече. – каза тя и след като кимнах влезе на вътре в сградата.

- Да вървим ли? – попита Аля, щом се спрях при нея.

- Мхм, да започваме.

***

- Какво мислиш за бавна програма, към средата да се забърза и накрая си подаваме във въздуха бухалки, с рязък финал. Какво ще кажеш?

Предложих след като вече се бяхме разтегнали и стояхме на пода.

- Добре звучи, но според мен ще имаме проблем. – повдигнах вежди. – И двете сме индивидуалистки, изобщо имаме ли шанс да хванем и да си подадем някакъв уред?

Засмях се, имаше право.

- Избрах две песни, сега ще ги пусна.

Аля взе телефона и малка колонка, които бяха в чантата ѝ и отново се върна при мен. Натисна няколко копчета и музиката зазвуча.

Първата песен бе много добра и по думите можеше да създадем цяла история, но щом чух втората разбрах, че това определено беше идеалната песен.

Кимнах одобрително.

- Знаех си, че ще харесаш тази. Сега ни остана само да измислим какво да направим за да не съсипем репутацията си, градена с години.

***

Беше станало почти обяд, затова се сбогувах с Аля и се насочих към спирката, след тридесет минути трябваше да съм в час.

Минавах през паркинга пълен с коли, когато забелязах усмивката на едно русо момче.

Дмитрий Фьодоров стоеше с целия си блясък подпрян на един от автомобилите. Имам чувството, че сърцето ми прескочи удар, а пулсът ми се ускори.

- Здравей, Ради! – поздрави ме и ме прегърна след като се доближих до него.

Ухаеше страхотно, като на истински мъж.

Това нямаше никакъв смисъл, но...

- Здравей! Как си? – едвам изрекох.

Какво ми ставаше?

- Добре съм, влизам в час след малко. Ами ти, не знаех, че учиш тук?

- Ами не уча. – засмях се леко. – Видях се с една приятелка и сега си тръгвам.

- Супер.

Приятелите му разговаряха едни с други и дори не ги забелязвах.

- Защо не дойде вчера?

Учудих се.

- Къде да дойда? – изведнъж ми просветна. – У Алексей ли?

- Мхм, той каза, че може и ти да се пуснеш.

В момента ме заля вълна от разочаровани, затова че не съм отишла вчера.

- Днес трябваше да ставам рано и исках да се прибера на време.

- Разбирам.

С това някак разговорът ни умря. Беше ми прекалено неудобно, затова реших да си ходя.

- Радвам се, че те видях Дмитрий.

Той се усмихна широко отново.

- Аз също, до скоро.

- До скоро.

С тези думи се насочих отново към спирката и не след дълго автобусът ми дойде. Какво ми стана преди малко, защо реагирах така спрямо Дмитрий Фьодоров?