Една история за отчаянието, самотата и намирането на път обратно към дома.
-----------------
Рада Бауманн бе изгубена в търсенето на себе си. В напълно непознат град, с напълно непознати хора, тя трябва да успее да се справи със ситуацията както вин...
Официално не можех да спра да мисля за Дмитрий Фьодоров.
След вчерашния ден и разговора ни в кафенето, заспах и се събудих с мисълта за него.
Това беше много лошо...
Може би просто си въобразявах и всичко е заради това, че се застъпи за мен пред Ила.
Но все пак очите му, сияещи като синьото небе, не излизаха от главата ми.
Имаше дълъг списък с причини колко е грешно да мисля за блондина.
1. Има приятелка;
2. Наталия Игоровна би ме убила пред това да ми позволи да бъда с внука ѝ;
3. Дим не би ме харесал;
4. Коя съм аз, че да ме забележи?
Изпуфках, вместо да се концентрирам върху задачите си по математика, аз съм тръгнала да мисля немислимото.
Разтресох глава и се опитах поне малко да освестя мозъка си, защото има много по-важни неща от едни момчета.
***
Точно когато бях решила, че мислите ми са освободени от определени руски персони – невероятната ми приятелка Виктория ме удостои с видеообаждане директно на живо от Москва.
Щом натиснах зелената слушалка, видях усмихнатата физиономия на блондинката от другата страна на екрана.
- Какво правиш, Рада?
- Учих, Викуля, ти?
Тя завъртя очи. – Голяма скука. Днес почивам от тренировки и лежа цял ден, сетих се за теб и реших да ти се обадя.
Усмихнах се.
- Добре направи, радвам се да те чуя.
- Хайде – започна тя развълнувано. – Разказвай, има ли нещо интересно?
Едно съм запомнила от годините ни на познанство с Вика – не ѝ казвай нищо, което може да използва срещу теб.
- Нищо интересно. Ходя на училище – това е. – изведнъж се сетих. – Сещаш се за Аля Георгиева, нали?
- Да, българката, какво за нея?
- Обади ми се и ме попита дали може да измислим съвместно изпълнение за едно представление.
- Ти се шегуваш, нали?
Виктория се изправи на леглото и изражението ѝ се смени.
- Предполагам си отказала.
Замълчах и след малко отговорих.
- Всъщност приех. – Вика се взря невярващо в мен.
- Вие не се понасяхте.
- Не беше точно така.
Приятелката ми ме прекъсна.
- Как да не беше, та тя нон-стоп те гледаше все едно всеки момент ще те нападне. Как може да се доверяваш на такъв човек, не те разбирам. Ума ли си изгуби?!?
Започвах да се изнервям – това момиче винаги се опитваше да наложи мнението си.
- Тя не е същото момиче, което бе на терена – мила е.
Вика се изсмя иронично.
- Да и аз ако се бях контузила щях да се опитам да бъда по-мила. Тя просто е разбрала, че след спорта друго не ѝ е останало.
Явно изобщо не се бе усетила какво казва, защото след като осъзна пребледня.
- Ради, аз нямах предвид теб...
Не ѝ оставих време да довърши, а направо затворих.
Стиснах зъби и затворих очи. Опитвах се да дишам дълбоко, защото въздухът започна да не ми стига.
Виктория си няма и на представа какво е да се впишеш сред хората след толкова години затворен в едно общество. Нямаше и да разбере никога, защото тя имаше възможността да остане, а аз нямаше как да имам този избор.
Oops! Questa immagine non segue le nostre linee guida sui contenuti. Per continuare la pubblicazione, provare a rimuoverlo o caricare un altro.
