Една история за отчаянието, самотата и намирането на път обратно към дома.
-----------------
Рада Бауманн бе изгубена в търсенето на себе си. В напълно непознат град, с напълно непознати хора, тя трябва да успее да се справи със ситуацията както вин...
Тази сутрин трябваше да спя до късно, но едно обаждане ме събуди.
- Ало? – казах със сънен глас, дори не видях кой ми се обаждаше.
- От колко часа си на училище днес?
Докато се осъзная на кой свят се намирам, разпознах гласа на майка си.
- От четиринадесет часа, защо? Какво става?
Изправих се в седнало положение на леглото.
Чувах шум от другата страна на слушалката.
- Има една папка на масата в хола, пълна е с тестове. Ще можеш ли да я донесеш до работата ми – забравих ги, пък учениците не спряха да мрънкат.
- За кога ти трябват? – попитах без да се замислям.
- Трябва да е преди един на обяд, защото тогава им е последния час.
Станах от леглото и се насочих към банята.
- Имаш ги.
***
Това училище определено беше по-голямо от нашето. Да идвам с Аля тук е едно, но да се лутам по етажите е съвсем друго.
Малко преди определението време, най-накрая намерих кабинет 402 и почуках. След като чух заветното „влез" отворих вратата.
Дълбоки сини очи се взряха в мен.
Това не може да е истина, беше прекалено голяма случайност.
- Я виж ти.
Дмитрий Фьодоров, самият Дмитрий Фьодоров стоеше пред мен в цялата си прелест.
Как от всички други хора, попадам все на него?
Дим държеше в една ръка тетрадката си, а с другата маркер – пишеше нещо на дъската.
- А, ти ли си? – най-накрая се обади майка ми от бюрото си. – Имате късмет, тестовете са тук.
Чуха се щастливи гласове и след това започна шушукането. Докато стигна от вратата до мястото, на което стоеше майка ми, усещах погледи върху себе си, включително и този на руснака.
Щом подадох папката на майка ми, тя я отвори, но преди това се обърна към Дим.
- Фьодоров, ти нямаше ли задание? – той кимна и отново върна вниманието си към дъската.
Когато Калина Александрова започна да раздава тестовете, тогава забелязах и приятеля на блондина – Арда, стоейки на първия чин.
Усмихнах се леко и поздравих, той отвърна, но след това момичето до него го сръга с лакът. Не пропуснах и фактът, че погледът ѝ беше смразяващ.
Дмитрий щом приключи с писането се обърна към мен.
- Ей, какво правиш тук? – попита тихо и се усмихна. – Наистина вече си мисля, че ме следиш.
Не можах да се въздържа и се изкикотих леко.
Отговор не последва, защото ме изпревариха.
- Госпожо, кое е това красиво момиче? – обърнах се, за да видя от къде идваше гласът, беше момче, седящо на задните чинове.
Не знаех какво да очаквам от майка ми, но отговор така и не дойде от нея, а от Дим.
- Теб не те засяга, Даниеле!
- Ооо, Фьодоров, к'во се жегна, бе? – продължи момчето. – Да не е ново гадже или нещо не формално?
Повечето хора от класа се засмяха, но на Дмитрий не му беше до смях. Всеки момент щеше да му скочиш, затова застанах през него и прошепнах.
- Недей...
- Затваряй си устата, Даниеле! – намеси се и Арда.
Това момче си търсеше боя, защото отново се обърна към майка ми.
- Госпожо Александрова, Вие може и да не харесвате Фьодоров, но той и Вашата позната май доста се харесват.
- Ей, боклук!
Точно преди Дмитрий да му скочи се намеси майка ми.
- Спрете веднага, това да не ви е цирк. – тя се обърна към блондина. – Сядай си на мястото, а ти – обърна се към мен. – няма ли да закъснееш за училище?
Говореше толкова студено, дори не ме защити – та аз съм нейна дъщеря...
Кимнах и излязох от стаята. Едно напълно непознато момче се застъпи за мен два пъти подред, а собствената ми майка не го направи.
„Още няколко месеца и си тръгвам." Повтарях си тези думи докато излизах от сградата, без дори да обръщам поглед назад.
Ops! Esta imagem não segue nossas diretrizes de conteúdo. Para continuar a publicação, tente removê-la ou carregar outra.
