◖On the knees/На колене◗

36.

-Да, наистина. Само трябва да решиш дали наистина го искаш, Кейтлин, това е важно решение. - Бриана й се усмихна леко.

-Не го искам,обаче още по-малко искам за стана майка точно на този етап от живота си. Не мисля, че съм готова за това, което предстои.

-Добре, тогава утре ще ги взема и ще ти ги донеса, но сега яж, моля те.

-Добре. - Кейтлин направи кратка пауза. - Благодаря.

***

Два дни по-късно вече бяха минали двадесет и четири часа, откакто Бриана беше взела от аптеката и дала на Кейтлин хапчетата за медикаментазен аборт, а тя от своя страна беше изпила първото още вчера. Днес сутринта беше ред и на второто хапче. Сега то стоеше в ръката й, но тя се колебаеше. Беше прочела в листовката, че след първото хапче имаше 75% вероятност да се предизвика аборт, ако не е мината осмата седмица. След второто обаче тези проценти се вдигаше до 97%.

А тези 25% шанс детето да остане живо след изпиване на първото хапче не й даваха мира. Все още не беше започнала да кърви, а това я караше да се съмнява все повече и повече дали искаше да даде на нероденото си дете 3% шанс за живот или за го остави с 25%, тъй като то явно се бореше да остане живо. Не можеше да реши, а трябваше да го направи скоро, тъй като след половин час вече беше ред и на второто хапче.

След дълги разсъждения реши все пак да го изпие и когато дойде времето за това тя го направи. Уби детето си. Но абортът не винаги беше по-лошия избор и щеше да продължи да си го повтаря, дори когато започнеше да съжалява да действията си.

Няколко часа по-късно

Дейвид стоеше седнал на масата в кухнята. От няколко дни в главата му беше пълна каша. Искаше да има дете, а и като се замислеше точно за такова нещо беше говорил и с бащата на Кейтлин. Въпреки това беше наясно, че не е правилно буквално да я принуждава да ражда.

-За какво мислиш? - попита Джеймс, когато заедно с Бриана влязоха в кухнята.

-За Кейтлин - отговори той. - и детето. - приятелят му седна до него, а Бриана започна да прави закуската на Кейтлин, която все така не можеше да излиза от стаята си.

-Явно наистина го искаш. - отбеляза Джеймс. - Но ако тя не го иска не мислиш ли, че е по правилно да я оставиш да го махне?

-Мисля, но... - той направи пауза. - в същото време може би точно от това  имаме нужда с нея. Може би това ще ни сближи и тя няма да ме мрази, - пое си дълбоко въздух. - поне не и колкото сета.