Птици

Вечност

След толкова време
още мисля,
че имаш нужда от мен,
за да изтърсвам нетърпеливо
пепелта от цигарите ти,
когато свириш
и, изгубен в музиката,
забравяш да пушиш,
изгубен в изкуството,
забравяш да живееш.
След толкова време
още мисля,
че имаш нужда от мен,
за да галя лицето ти,
да целувам белезите от шарка,
да те лекувам мълчаливо,
само с устни,
от ударите на живота,
който те е обрекъл
на вечност без мен.
След толкова време
още мисля,
че имаш нужда от мен,
да накарам времето да спре,
да накарам всичко да утихне,
да те възвиша до безкрая,
а живота да сведа до една жена,
която стои пред теб
и просто съществува,
а ти си паднал на колене
и я молиш
да бъде, да не спира, да не утихва.
След толкова време
още мисля,
че имаш нужда от мен,
да бъда самото ти същество,
да бъда глас в пустиня
и да бъда невъзможно,
да те намирам там,
където си се изгубил
и сам не можеш да се откриеш,
да бъда там,
където никога не си стигал,
да обичам така,
както никога не си могъл.
След толкова време
още мисля,
че те обичам...
и бурята в мене не утихва,
тя е вечна и безкрайна,
живее в изкуството
и прави изкуство от живота,
целува времето
и го запечатва в остатък от червило,
лекува рани и белези от отминало,
от предишен живот и от сън,
пътува до безкрая и обратно,
търси те, не те намира...
След толкова време
още мисля,
че обичам повече себе си,
ала понякога
имам нужда
не да пуша,
а да изтърся
пепелта от твоите цигари
и нетърпеливо да те чакам
да се събудиш,
за да видиш безкрая,
на който сме обречени,
и знам, че ме обичаш такава,
невъзможна,
жена и буря,
и проклятие,
ала понякога,
поне насън,
целувай ме, моля те,
като вечност.