/при Люк/
Вътре беше тъмно. Черна дупка. В далечината се виждаше светлината, светлината, която всички искаха да зърнат от толкова дълго време. Всеки усещаше болка. Болката от промяната. Люк беше стиснал здраво ръката на малкото момченце и се опитваше да преодолее болката. Тя бавно и мъничетлно превръщаше тялото му в зло. Вече нямаше да бъде същия Люк. Нямаше да бъде , милият и обичлив, щеше да бъде Люк – татуиран задник, на който не му пука за нищо. Ще бъде на Земята за да всява зло. Момченцето до него бе готово да се разплаче. Болеше го. Болеше го и то много. Промяната щеше доста да му повлияе. Какво? Ще бъде дете. Зло дете. Няма да бъде обичано, нито ще обича. Всички щяха да станат духове, не можещи да намерят покой. Духове вярващи само в едно – омразата, отмъщението, злото.
След часове ходене, болка и страдание, те я виждаха съвсем ясно. Кракът на Люк пристъпи към светлината и миг по-късно вече се намираше на Земята. Бяха в центъра на Лондон. Там много често се разхождаше с Сам, въпреки, че никой не го виждаше тогава. Спомените нахлуха в главата му, но той просто ги подмина, като някой пътен сфетофар, който просто може да изчезне от пътя ти. Разкара мислите от главата си и продължи да мисли, от къде ще започне. Трябваше да направи нещо. Нещо лошо. Да отмъсти на някого. Чувстваше го. Чувството бавно го изяждаше отвътре. Алекс пусна ръката на Люк и пое в друга посока. На къде ли се беше запътил? Отговорът на въпроса – семейството му. Дали родителите му щяха да са щастливи да го видият? В началото да, но след това, има голяма вероятност да са искали, никога да не са го виждали след изчезването му в онзи килер.
- Успех! – провикна се Люк, към малкото момченце, което в момента не изглеждаше толкова миловидно. Може би хората от улицата биха сметнали, че това дете е опасно за живота им. Или пък някой крадец.
„Какво става тук?" попита мъж с карирана, синя риза и дънки, след като видя всички онези същества. Определено вече не бяха духове, щом всички ги виждаха. Не бяха и хора, защото определено не приличаха на такива. Приличаха на чудовища. Всички бягаха от тях. Всеки си мислеше „Какви са тези?", „Ще ме убият ли?", „Ще ме ограбят ли?", „Бягай, преди да са ти сторили нещо лошо!". Докато се „разхождаха" по центъра на Лондон се натъкнаха на едно малко заведение на края на една от улиците. Люк застана точно пред заведението, сложи ръце на кръста си и се замисли. Щеше ли да се осъзнае? Не, в никакъв случай. Той хвана един стол и го метна към една от двойките седящи в една от крайните маси. Столът полетя и падна точно върху момичето на масата. Момичето се строполи на пода и удари главата си в един ръб. Припадна. Цялата беше в кръв.Люк гръмко се засмя. Какво му беше смешното? Всички се насъбраха около момичето и се опитваха да помогнат. Повикаха линейка. Всички чудовища се смееха. Люк се доближи до една жена.
