The end of the beginning

Prologue: In which she makes a list

Чувствах се самотна.Чувствах се тъжна. Чувствах се безпомощна, безжизнена. Всички се опитваха да ми помогнат, но правеха всичко по-зле. Не разбираха ли, че не мога да бъда спасена? Не могат да ми помогнат. Нито татко, нито мама, нито докторите, нито който и да било. Никой. 
Разбрах това отдавна, може би още когато откриха болестта ми. Но семейството ми не го разбра; може би се опитваха да го разберат, да разберат мен, но просто не бяха достатъчно силни. А може би просто се преструваха, че не разбират, опитвайки да убедят себе си и мен, че има надежда. Защото, кой би искал да приеме факта, че единственото им дете умира и ти нямаш какво да направиш? Предполагам никой. Но трябваше да го приемат. Ако не се примирят с това, че умирам, никога няма да могат да се насладят истински на последните ми години, ако издържа толкова, с тях. 

Днес отново започнах да кървя. Беше ужасно, имаше кръв навсякъде и не можех да я спра. Не е за пръв път, но този път беше различно. Усещах го, и знаех, че всички други го усетиха. Това беше един от последните пъти, в които ще е толкова зле. Може би това беше нещо като напомняне, че смъртта е близо. Аз не се страхувах. Просто бях любопитна какво ще ме очаква. Бях и тъжна, защото колкото и несправедлив да е този свят, колкото и да го мразя, има хора, които не само ще ми липсват, но са и причината да не искам да си тръгвам от този толкова ужасен свят. Но никой не ме пита, затова се примирих. Аз ще умра. Ще оставя хората, които обичам, и които ме обичат. 
************

Искам гадже. Искам някой, който да ме цени. Да ме харесва, да ми прави комплименти, защото знае, че ги мразя. Искам да се смее, докато бързам да разкопчая ципа на дънките му. Да не спира да ме целува, дори само за да сваля блузата му. Да ми каже, че съм шибано красива, докато хвърля дрехите ми на някъде и се наслаждава на гледката си; тялото ми, жадуващо за него. 

Взех химикал и написах точно това.
Искам гадже.

Искам лилава коса. Чела съм толкова книги със сърцати, дръзки момичета с лилава коса. Искам хората да ме заглеждат, докато вървя по улицата и да се питат какво се върти в главата ми. Някои ще ме съдят, но все пак ще ме заглеждат; ще се чудят. Други ще ми се възхищават, ще си мислят, че съм достатъчно смела, за да го направя, че искам промяна и я получавам. Трети ще знаят, че съм направила това, заради нещо символично. Нещо ме е накарало да боядисам косата си лилава. Нещо, което да ми напомня това.
Искам лилава коса. - беше второто нещо, което написах.

Искам да пея на сцена, било то в кварталния клуб или на концертна сцена. Искам да пея. Искам хората да слушат гласа ми и да се чудят защо съм избрала тъжната песен, която пея. Искам да чуят, видят и почувстват текста, думите, които едва-едва се движат в мелодията, която се чува от устата ми, от сърцето ми. Искам да разберат какво казвам, като мълча, и искам да видят сълзите ми, когато се смея, пеейки ужасната стара песен, която баба ми пееше, когато бях малка.

Искам да пея. - номер 3.

Искам да пътувам.Искам да посетя един или всъщност всички, от любимите ми градове, градове, в които дори не съм била, но само името им кара сърцето ми да се бунтува срещу гърдите, заплашвайки да изскочи. Искам да изкрещя, че съм свободна на върха на статуята на Свободата в Ню Йорк; да пазарувам в Милано, да бъда на парти в Дубай, да посетя Биг Бен в Лондон, само за да чуя как някой американец се оплаква, че и в Америка си има часовници; да видя прословутия мост в Сан Франциско, да се разходя с лодка във Венеция, да видя операта във Виена, старите сгради в Рим; Будапеща и красивата й архитектура, напомняща на тази на Париж, не случайно получавайки прякора си "малкия Париж". И накрая, разбира се, Париж. Искам да видя Айфеловата кула, искам да срещна влюбени хора, всъщност, да срещна любовта по принцип. Любов. Париж.

Не знам какво беше четвъртото нещо, което написах, може би беше Париж, може би бе Ню Йорк, а може и да беше "искам да пътувам", но вече няма значение. Сега щях да потъна в дълбок сън, отвеждайки себе си в страна, в която живея. Живея на макс, и правя абсолютно всяко едно нещо от списъка, който направих. Може би някой ден ще ги направя.. жива или не, има ли значение? Пак щях да ги направя. Може би.