The end of the beginning

14. In which he wants to hear it.. again and again [Harry's POV]

14.In which he wants to hear it.. again and again [Harry's POV]
************************************************************************************************

 Два месеца.

Два месеца без Лил.

61 дни без прекрасното момиче, което ме нарича „мистериозното й момче".
61 дни без любовта й.
61 дни, в които аз не съществувам.
И след 61 дни аз реших да се върна.
За нея, но отдалеч.
За любовта й, но без да я показвам.
За да й кажа истината, но без да говоря.
Защото как бих могъл? Как бих могъл да кажа на прекрасното момиче, което ме обичаше, което не знам дали ме обича още, че всъщност няма да мога да й дам това, което поиска?
***
Върнах се вкъщи и леля не ми говореше. Чудех се дали е била тук? Дали е прочела писмото? След седмица, в която не й отговарях на обажданията и съобщенията, тя спря да ме търси. Дали е спряла и да мисли за мен? Дали се е влошила?

Да, била е тук.
Била е.
Аромата й е навсякъде в стаята ми; леглото е неоправено; възглавниците миришат на нея, на шампоана й; всичко в тази стая крещи нея, а не мен. Дали е искала да ме усети, дали затова е идвала тук?
-Всяка вечер, в продължение на 2 месеца. Тук прекарваше нощите си, плачейки и евентуално, заспивайки. – отговори на мислите ми леля. И друго не каза, само това.
Погледнах през прозореца си – тя бе там. В двора, седейки на старото канапе, на което за пръв път я целунах.Дали си я представям?

Знам, че си обещах, че ще я гледам отдалеч..., но сега? Сега, гледайки я .. лилавата й коса, вече дълга.. прегърнала колената си, гледайки в нищото.. не искам нищо друго, освен да отида там и да я задържа в ръцете си за още малко; искам да усетя любовта й и да й покажа своята. Може би, само може би.. ще събера смелостта да й кажа защо и може би, тя ще ме разбере.
Струва си да опитам.
За нея всичко си струва.
Дори и 2-та месеца, които прекарах в Ада.
Без нея.
***
-Лил?
Тя не каза нищо, само ме погледна право в очите и всички спомени, всички моменти, които имаме заедно, всичко – бе пред очите ми, бе в ръцете ми, но вече не. Всичко, което имахме.. аз го провалих. Загубих. Защото съм шибан глупак, който си мисли, че ще я предпази, казвайки й лъжа.
Защо?
-Лил. – казах по-тихо, приближавайки се до нея, хващайки ръката й. Тя бутна ръката ми назад и нейната ръка направи контакт с бузата ми; усетих болка, но думите й, които последваха, боляха хиляди пъти повече от всеки шамар.
-Никога повече не искам да те виждам. – и си тръгна.
Дни наред след това се опитвах да говоря с нея – ходех у тях, но баща й не ме пускаше; хвърлях камъни по прозореца й, но тя сякаш не чуваше; ходех на пейката, дори прекарах 2 нощи там; говорих и с Касима, но нищо.
-Виж, знам, че дори нямам право да казвам това, но толкова много съжалявам.. ако просто ми даде шанс да й обясня, съм сигурен, че ще ме разбере. Моля те.
-Разбирам, Хари. Но това е нейно решение. Не мога да ти помогна.

И след още дни, дори не знам колко.. тя се появи.
Слънцето изгря.
-Здравей.
-Здравей. – казах й, като й направих място да седне, но тя не го направи.
-Няма да сядам. Дойдох, за да ми кажеш каквото искаш и да приключваме с това.
Беше по-различна. В очите й нямаше искра, нямаше любов, нямаше омраза; нямаше нищо.
Едно голямо нищо. Бяха празни – тя също.
-Какво мислиш, че искаш да ти кажа?
-Не знам, Хари. Но моля те, кажи ми го. Защото не искам да умра, самообвинявайки се, че си тръгна. Искам да се съвзема. И ще е най-добре, ако го направя преди да си загубя разсъдъка и не мога да мисля.
Гледах я. Наистина нямаше нищо в нея... всяка частица любов и страст, която бях видях, сега не беше там. Не беше никъде.
Сърцето ми се сви при думите й, тъй като тя все още не знаеше.
Но наистина ли щях да й кажа?
Дали щеше да понесе това, което й готвех?
***
-Обичам те. – захлипа върху мен. – Обичам те, обичам те, глупак такъв. – захлипа още по-силно. – Как можа? – започна да удря с юмруци върху гърдите ми. –Моля те, кажи ми, че ме лъжеш. –и продължаваше да удря.. –Моля те. – и да удря.. –Моля те. – и да удря.
-Шшт, красивото ми момиче. – прегърнах я.
Най-после бе в ръцете ми. Не ме интересува нищо друго, само това, че тя е тук – с мен, до мен. Иска ми се този миг да продължи завинаги, защото знам, че в момента, в който излезем от този район, сега ще ни удари; ще разберем, че няма такова нещо като „завинаги" и справедливост; ще осъзнаем, че ще се разделим, и то по-скоро, отколкото искаме, много, много по-скоро; и двамата ще умрем.
-Къде беше през тези два месеца?
-В Англия.Онази нощ, на рождения ти ден.. –тя кимна. –Тогава откриха тумора. Бил злокачествен и се развивал много, прекалено бързо. Трябвало веднага да ида да ме оперират, защото дори ден по-късно щял да бъде фатален. Когато разбрах, знаех, че няма да го понесеш. Реших, че ще е по-лесно, ако те нараня по друг начин. – тя отново захлипа, а аз силно стиснах ръката й, прегръщайки я, приближавайки я дори по-близо до мен. –Така се озовах в Англия.Там ми направиха операция, но не извадиха целия тумор, защото се е разпространил и на други места – затова състоянието ми няма надежда.- сълзите й, хлипанията и въздишките сякаш се увеличаваха, а сърцето ми сякаш все повече и повече се свиваше.

Това бе причината да не искам да й кажа.
Но все пак й казах.. и не съжалявам. Защото сега е в ръцете ми. Нищо друго няма значение.
-Какво ще правим сега, Хари?
-Не знам. Нямам представа.. всичко, което знам е, че полудявам, когато не съм до теб; и полудявам, когато съм до теб.
-Добре, сега наистина съм объркана. – засмя се, а искрата в очите й отново бе там.
Думи от устата ми не излязоха, единствено стон, защото когато устните ми докоснаха нейните, почувствах облекчение; за пръв път от 75 дни дишам. И чувството е страхотно.
-Знаеш ли? – попитах я, докато бавно се отдалечих от нея, но съвсем малко, устните ми още докосвайки нейните, дъха ми – още в устата й. –Когато бях малък, мама имаше един малък ресторант – приятно, малко местенце. Бе изоставен за няколко години, но когато ми каза желанието си от списъка, се сетих и реших да го подновя. След като ме изписаха от болницата, го пооправих малко и отново стана що-годе приятно. Знаеш ли как го кръстих? "На Лил". –усмивка озари красивото й лице.
-Обичам те, мистериозно момче.

Мистериозно момче.
Ах, колко обожавах да ме нарича така.
-Кажи го пак.
-Мистериозно момче. – провлачи сладко тя.
-И пак. –целунах я.
-Мистериозно момче. – целуна ме.
И още хиляди пъти й казах „пак", и още хиляди пъти тя го каза; и още милион пъти я целунах, и още милион пъти си казахме „обичам те".