The end of the beginning

20.In which she closes a chapter (with sobs and an ocean of tears)

20.In which she closes a chapter (with sobs and an ocean of tears) - second part.
**************************************************************
Тъмно е. Самотно.
Гледам се в огледалото – няма нищо.
Търся топлина; юг. Всичко, което няма.
В мен нямаше юг. Нито очите – особено очите, нито алените устни, сега напукани и груби, нито сенките, нито носа; косата ми – пак студена, пак няма юг. Студено, тъмно лилаво.
В мен няма юг; бих се опитала и да се усмихна, ала с каква цел? Че ще се стопля? Няма. Колкото повече се гледах, толкова повече тъмнина виждах; студенина. Неюжност.
Нищо.
Аз.
И всичко това, защо?
Защо нямаше тази малка, но толкова светла и топла, гореща даже – юг, умножено по юли, искра, блещукаща в обикновено кафявите ми очи, които бяха толкова необикновени кафени, кадифени със златист отенък, за един определен човек?
Именно заради този човек; защото не знаех къде е този човек.
Исках да разбера, по дяволите, исках.
Но нещо ме спираше.. нещо студено. Като зимата, която се бе вселила в мен; причината – мистериозна.
Като момчето, което ме бе напълнило с юг, топлина и юли.
И любов.
Като момчето, което не знаех къде е.
Жив ли е.
Съществувал ли е някога.
Аз ли си го представих?
Но не мисля; като се погледнех, сякаш отпечатъците на устните му бяха върху моите – върху шията ми – навсякъде по мен;
сякаш белези от него изгаряха бледата ми кожа, давайки ми малко топлина – огън дори, но твърде малко – не достатъчно, за да усетя отново юг.
Не достатъчно, за да усетя отново него.
Не достатъчно.

Евентуално, след .. не знам, няколко минути или цяла вечност (?) се реших; явно се огледах достатъчно, за да видя Хари навсякъде по мен, събрах достатъчно топлина, която да ми донесе и кураж да питам не къде е мистериозното ми момче, а жив ли е; защото ако не е ...
тогава нямам причина да живея.
Въпреки, че аз знам.
Дълбоко в мен, отвъд студа и зимата, които се настаниха прекалено удобно в мен, цялото ми същество гори; горещо – не топло – горещо. Юли, август. Юг.
Хари.
Така че знам; или поне се надявам.
Той не е мъртъв.

Все си мисля, че ако беше – но не е – щях да го почувствам, щях да страдам дори повече, отколкото сега – щях да се събудя.
Всъщност, истината е, че аз съм никой и нищо. Не знам какво да чувствам, нито да мисля, не знам какво да правя и как да обичам. Единственото, което съм, е героиня в някой стар класически роман, който иронично, но е все още недописан; роман, чиито аромат стърчи във въздуха, създавайки шум, който ти доказва, че си жив;
жива съм;
роман, чиито автор го е създал за мен, преди дори да съм съществувала;
роман, чрез който се мечтае – мечти, вродени у героите;
у мен.
Но това нищо не значи; аз съм никой.
Хари, обаче, е някой; дявол да го вземе, той е всичко.
Всичко.