The end of the beginning

5.In which he just wants to have fun

5.In which he just wants to have fun
**************************************************************
-Къде отиваме? – попитах Хари на минутата, в която бях долу. До него.
- Здравей и на теб, Лил. – отново това „Лил."
- Защо ме наричаш Лил? – думите бяха вън от устата ми, преди да съм ги обмислила.
Никой не ме е наричал до сега така. Когато съм била малка, баща ми е искал да ме кръсти на майка си, която се е казвала Лили, но майка ми настоявала да ме кръстят на нейната майка – Ана, и така са измислили Лилиана, но все още ме наричат Ан. Нямам нищо против, харесва ми; но сега, когато чувам колко .. невероятно звучи „Лил", може би искам повече да ме наричат така.
Или просто звучи така хубаво само от устата на Хари. Мистериозното ми зеленооко момче.
- Лилиана е някак си много далечно. Името е красиво, но Лил звучи по-близко.
- Но знаеш, че по принцип ми викат Ан, нали? Или Лили? Но никога Лил.
- Не знаех. Тоест, знаех, че те наричат Ан, леля ми каза, но не знаех, че никой не те нарича така. Не ти харесва ли? Ако искаш, мога да спра. – усмихна ми се, докато вървяхме. – Всъщност, не. Не бих спрял, защото ми харесва как звучи. Отива ти, дори и да не ти харесва. – сега хвана ръката ми, преплитайки пръстите ни. Погледнах към ръцете ни, усмихвайки се на себе си.
- Добре е да знам.- засмях се. – И ми харесва. Харесва ми как звучи от устата ти. – казах честно. Все пак, беше прав. Живота е кратък и ако не кажа какво мисля сега, може да нямам шанса да го кажа по-късно. – А аз как да ти викам? Само Хари ми звучи доста обикновено. А знаеш, че не си падам по обикновеното.
- О, да, знам. – стисна ръката ми. – Ти какво предлагаш, Лил?
- Имам няколко идеи. Но сега поне ми кажи къде отиваме.
- Нали обичаше потайността, Чърчил?
- Нямаш си и на представа, мистериозно момче.
- Тогава ми покажи. – предложи той.
- Не знаеш какво си пожелаваш. – подразних го. – Но щом толкова искаш да знаеш... - пуснах ръката си от неговата, само за да я преместя на по-добро място: лицето му. Обхващайки лицето му с малките си ръце, слях устните си с неговите – бавно, страстно и нежно, но в същото време грубо, тъй като се борех за надмощие, но той така и не ми го даде. Може би за добро. Езиците ни, неговия доминиращ, танцуваха танц, толкова чувствен и сладострастен, толкова похотлив, че ми се зави свят. И двамата задъхани се отделихме един от друг, допирайки челата си едно до друго.
- Доволен ли си, зеленооки?
- Нямаш си и на представа, Лил. – използва моите думи срещу мен, карайки ме да се усмихна толкова силно, че и той започна да се смее, показвайки не само перфектната уста, която преди малко разучавах, но и тези сладки трапчинки, тези така меки и топли черти от мистериозното ми момче.
***

- Wisconsin Karaoke? Сериозно ли, Хари? – засмях се на абсурдната идея. И защото всъщност това бе нещо, което исках страшно много.
- Казах ти, че ще зачеркнем още нещо от списъка ти.
- От къде знаеш, че това е в списъка ми?