The end of the beginning

20. In which she closes a chapter (first part)

След прекрасни 2 дни, изпълнени с абсолютно и само щастливи мигове, през които дори за секунда не съм си помисляла за нещо лошо, прекарани с момчето на мечтите си, мамка му, момчето на мечтите на всеки човек – съдбата ме догони и колкото и силно да тичах, тя все ме достигаше; секунди, милиметри оставаха, но тя все пак ме достигаше. И прекрасните дни свършиха, заменени с дни, в които болката е доминираща; в които удоволствие няма – има само мъка, само скръб.Зло.Огорчение; горест. Всичко лошо; нищо хубаво.
Върнахме се по-рано у дома.
Всъщност, в болницата. Дори Ан дойде с нас.
Доктор Грийн каза някои дори още по-лоши неща.. каза, че може би – само може би – ми остава същото време, което и Хари има, което щеше да ме зарадва, но не ме; заради простия факт, че аз умирам.
Умирам, за Бога.
Няма да имам сили да правя нищо – абсолютно нищо.
Няма да мога да тичам.
Няма да мога да пея.
Няма да мога да пътувам.
Дявол да го вземе, няма да мога дори да се движа – може би и да говоря.
Казаха ми, че често ще кървя. По-често, от колкото си мисля;
казаха ми, че трябва да се подготвя да забравям дори.
Казаха на тате, че трябва да свикне – често ще се унасям в сън, който ще продължава по-дълго отколкото си мисли;
казаха на мама, че трябва да се подготви – скоро няма да разбирам и думичка, ще бъда в чисто объркване, което ще събере мислите ми, по-точно разбърка, в голям, красив хаос, от който няма да мога да се измъкна;
казаха на Кас, че най-вероятно няма да мога да видя бебето й, което за нейно щастие и мое успокоение, ще расте с баща;
накрая казаха на Хари, че съжаляват.
Трагедия било – трагедия.
Трагедия? Не, нашето е любов.
Може да умираме, но ние живяхме; живяхме повече от хора, стигнали дори до оседмесетте си години – живяхме.
Казаха му още да държи ръката ми. Понякога ще го усещам, понякога няма да знам, че е там. Понякога ще виждам красивите му – вече тъжни очи, а понякога ще си ги представям. Не можех да се смиря с факта, че това наистина се случва; не можех да приема, че скоро – съвсем скоро – прекалено скоро, по дяволите, аз ще умра; и не защото щях да умра, напротив; не ми пукаше; но защото нямаше да бъда с хората, които най-много обичам; защото щях да ги нараня.
Още веднъж след това се видяхме с д-р Грийн. Тя се разплака, мърморейки колко е нечестен света; помоли ме, за последен път, да опитам.
Да опитам да направя операцията.
Отказах й, за пореден, за последен път.
После се видяхме с Хари – устните ни жадуваха за другия, казвайки си „сбогом"; телата ни – също.
И той ме помоли да направя операцията.
Аз му отказах.
Той ме накара.
Заплаши ме.
Падна на колене, ридаейки тихичко, прегърнал ме; пръстите му, прегърнали моите; обещания, че всичко ще бъде наред, че ще бъдем добре – бяха украсили въздуха, примесени със силната ни любов, която вярвахме, че ще победи дори смъртта.
Може би сме грешали.
***
-Благодаря ти, красивото ми момиче.
-Трябва да знаеш, че го правя само заради теб, мистериозно момче.
-Знам. – каза тихо, толкова тихо, че дори не го чух – даже не знам дали той се чу, но когато погледна към мен с големите си, толкова познати зелени очи – сърцето ми почти спря тогава и там, и знам, че се е чул; знае, че аз съм го чула.
-Обичам те. – казахме си евентуално, разделяйки сплетените си пръсти, когато ме отведоха в операционната; „завинаги, малката" – чух го да вика в коридора, точно преди да го изгубя от погледа си.

Завинаги, мистериозно момче.

Каквото и да стане след тази операция – каквото и да стане след вече 3-те останали седмици – нека става; вече приех факта, че всичко ще свърши.
Абсолютно всичко.
Погледите.
Прегръдките.
Целувките.
Други, дори по-интимни неща.
„Обичам те."
Желанията.
Татко.
Мама.
Кас.
Бебето, което дори още не е родено.
Всичко.

Въпреки, че съм приела този факт, не значи, че съм съгласна с него; защото не съм.
Колкото и да ми се иска да крещя толкова силно на този не само несправедлив, но и жесток – адски, дяволски жесток свят, че съдбата да ме чуе и да реши да се промени – да мога да остана с Хари завинаги, със семейството си завинаги – заедно; живи, колкото и да ми се иска – знам, че няма да има абсолютно никакъв смисъл, нито една капка – а само ще изхабя и малкото сили, които са ми останали.
Затова няма.
Затова приех този факт.
***
-Лилиана? Лилиана Чърчил?
Какво? Някакъв глас се чуваше – неясен, непълен; дали викаше името ми? Нали това бе името ми? Не знам.

 Какво не знам?

-Лилиана?
Гласът ставаше по-ясен, но още нищо не разбирах.
-Лилиана. – вече бе вик, не молитва; дълбок глас, може би на възрастен мъж.
Викаше името ми.

 Защо?
-Къде съм? – бе единствения въпрос, който можех да формирам. Даже не знаех дали го попитах правилно – дали думите, които казах бяха това, което исках да кажа. Не знаех.
-Ти си в болница. Току-що се събуди от комата, която последва от операцията ти.
-Кома? За какво говорите, не, аз- аз-.. Кома?
-Кома. Да. Ти беше в кома за месец, Лилиана. Но добрата новина е, че операцията е успешна.

Кома.
Месец.
Операция.
Успешна.
Успешна операция.
Какво значеше това?
-Хари. – казах. Това бе единственото в ума ми. В сърцето ми.
По дяволите, Хари.
Моля те, за Бога.
Не искам да си си отишъл.
Не и сега.
Не и сега, когато най-много се нуждая от теб.
Как ще издържа без теб?
Цял живот?
За Бога, Хари, върни се, мистериозно момче.
Върни се.