The end of the beginning

9.In which she chooses to be a friend, not a lover

9.In which she chooses to be a friend, not a lover
************************************
-Е, Хари, разкажи ни. От кога се познавате с Лилиана?
-От няколко седмици, мамо. Вече ти казах.
Хари само й се усмихна нервно и върна погледа си към мен.
-Как се запознахте?
-Добре, не мислите ли, че е малко късно за този разговор? - подхвърлих. Татко не отрони нито думичка; цяла сутрин мълчеше, както и Касима, което бе доста странно.
-Просто искам да го опозная, Ан. Това е.
-Може би ако беше малко повече до мен, а не само, когато съм толкова близо до смъртта, щеше да видиш искрата в очите ми и щеше да разбереш, че съм влюбена! Защото сега определено не е момента да се опознавате! - изплюх ядосаната.
Ето.
Казах й това, което толкова много време таях в себе си.
Хари стисна бедрото ми, сякаш казвайки ми, че е до мен; и беше. Вече бях по-спокойна.
Мама не каза нищо. Просто ме гледаше. В очите й имаше съжаление. Сълзи напираха; и какво? Когато можех да се удавя в собствените си сълзи, тя не беше до мен, трябваше ли аз да бъда?
Всички мълчаха. Никой не знаеше какво да каже, как да го каже. Затова аз наруших тишината.
-Мамо, виж. Няма да се извинявам за това, което казах, защото е вярно. Но ще ти кажа, че те обичам, въпреки всичко. И затова ти прощавам. Не разбирам защо се чувстваш така..защо те е страх да ме видиш толкова слаба, колкото бях снощи; защо те е страх да ме гледаш изобщо.. не знам. Но се опитвам да те разбера и дори да не успея, ти прощавам и те обичам. И татко, какво толкова имаш против Хари? Не е направил нищо лошо, напротив! Снощи беше с мен, помогна ми. Помогна ми, татко, толкова лошо ли е това? Искаш да съм сама ли? Никога да не позная любовта, да съм си отишла от този свят без дори да знам какво е да си обичан?
-Ти си обичана, Лилиана! - юмрукът му удари масата и аз подскочих; в същото време ръката на Хари стисна отново бедрото ми, успокоявайки ме. - Аз те обичам, Касима те обича, майка ти те обича! Нима не знаеш това? Нима не съм ти го показал достатъчно? И нямаш никакво право да използваш болестта си срещу мен!
-Татко, знаеш, че нямам това предвид.
-Не, Ан, не знам, защото ти така и не ми каза, че има някой до теб.
-Какъв е проблема да има някой до мен?
-Не мисля, че сега е подходящия момент да говорим за това.
-Защо? Защото Хари е тук? И без това после ще му кажа, няма значение дали е тук или не.
-Лил, мисля, че е време да си тръгвам. - каза Хари тихо.
-Не. Ще имаме разговор като нормални хора. Забравяте, че съм болна. Дръжте се с мен като нормален човек. Кас, ти защо мълчиш? От кога няма какво да кажеш?
Касима не каза нищо. Просто ме гледаше. Изглеждаше.. Не на себе си. Това сякаш не бе тя.
-Виж, Лилиана, ще говорим друг път. Сега не е момента. И не, защото това момче е тук, а защото още не сме се съвзели от пристъпа ти снощи. Всички сме стресирани, особено Кас, защото тя разбра чак днес. Искам сега момчето да ни остави, за да говорим насаме. Семейно.
-Ако той си тръгне, и аз си тръгвам.
-Лилиана-
-Не. Ако той си тръгне, и аз си тръгвам!
-Добре тогава. Добре. - и още по-нервна тишина настана.
***
-Съжалявам за това, Хари. Не исках да става така.
-Няма проблем, Лил.
-Благодаря ти. За снощи. И за днес. - погледнах надолу, в опит да скрия руменината си.
Хари хвана брадичката ми, карайки ме да погледна право в зелените му, толкова познати очи.
-Обичам те, Лил.
-Обичам те, мистериозно момче.
Целуна ме. Бързо, кратко, прекалено кратко - достатъчно, за да ме накара да искам повече, но да не го получа.
И си тръгна.
***
-Кас, моля те, кажи ми какво има. Знам, че не е от стрес.
-Лилиана, аз.. - Касима започна да хлипа, сълзите си стичаха свободно по очевидно преумореното й лице; прегърнах я моментално, а тя хлипаше дори по-силно върху рамото ми. Не знам какво ставаше с приятелката ми, но щях да й помогна.
-Какво има, красиво момиче? Какво има, сладка?
-Лилиана, толкова съжалявам. Аз.. Не знам как да ти кажа.
-Знаеш, че те обичам, нали? - хванах мокрото й лице с ръцете си, изтривайки сълзите, гледайки я право в очите, сякаш за да й покажа, че може да ми вярва. -Винаги си била до мен. Позволи ми аз да бъда до теб.
-Бременна съм. Лилиана, бременна съм от Шон и-и..не знам какво да правя. Какво да правя? - заплака толкова силно, че сърцето ме заболя.
Какво да й кажа? Какъв съвет мога да й дам аз?
-О, Кас, красивото ми момиче. - прегърнах я, галейки косата й. Целувайки я. Стискайки, за да разбере, че съм до нея.
След десет минути хлипания и сълзи, тя се успокои и разговор последва.
-Шон знае ли, Кас?
-Не съм му казала още. Не знам как ще реагира..не знам дали ще иска да го махна или ще ми помогне..може дори да избяга. Не знам какво да правя.
-Трябва да му кажеш. Той има също толкова вина, колкото и ти, ако не и повече. - тя кимна и продължих. - Знаеш ли на колко е бебето?
-Около месец. Но разбрах само преди дни.
-След още месец или малко повече ще започне да си личи. Какво искаш да правиш, Кас?
-Не знам. Не знам, Лилиана. Какво да правя? Моля те, кажи ми. - сълзи отново избиха, моментално мокрейки цялото й красиво лице.
-Шшт, красавице. Шшт, ела тук. - и отн ово я прегърнах, шепнейки й мили думи, успокоявайки я.
-Касима, чуй ме. Веднага щом се успокоиш, отиваш и говориш с Шон. Ще му кажеш всичко. Ако посмее да каже нещо обидно или те обвини, обади ми се. Или му кажи това, което ти казах - той е също толкова виновен, колкото и ти, ако не и повече; трябва да е отговорен, каквото и да решиш. Заедно ще решите дали да задържите бебето или не. Чу ли ме? - тя кимна. - Сега ела да те измием, после ще си легнем.
-Ами Хари? Няма ли да се виждате?
-Шшт, тихо. Хари може да почака. Сега искам да бъда с най-добрата си приятелка.