The end of the beginning

1. In which she doesn't want to be found

1.In which she doesn't want to be found.

**************************************************************

-Кас, готова ли си? Не искам да закъснеем. – оплаках се за пореден път на най-добрата си приятелка, Касима, която се бавеше вече 2 часа с тежкия си грим и гарвано-черната си коса.
- Готова съм. –усмихна ми се, обу ботите си и тръгнахме.
**
- Искам лилава коса.
- Лилава коса? Доста дръзко. Временна или постоянна боя?
- Постоянна.

Погледнах се в голявото огледало пред мен, след като фризьорката бе свършила работата си, и харесах това, което видях. Косата ми лежеше върху раменете ми и блестеше; тъмно лилавият цвят отиваше на естествено плътните ми тъмни устни и очи.
- Харесва ли ти? – попитах Касима, която бе подкъсила малко своята черна коса.
- Дали ми харесва? Момиче, не знам какво си чакала до сега!
Изкисках се и отново се погледнах в огледалото.Наистина харесвах това, което виждах. За може би първи или втори път.
Платихме на фризьорката и тръгнахме по магазините. Първо влязохме в магазин за бельо. Признавам, че не бих си купила по принцип секси бельо, не заради друга причина, а защото никой няма да ме види, но този път бе различно; сега ще го купя за себе си. Не за да ме види някой друг, а за себе си. Когато аз се погледна, да ми е хубаво. Както сега, бях смела и дръзка – боядисах косата си в лилаво, и когато се погледнах, се харесах. Харесах се, и не го направих, защото някой ме е накарал или ми е казал, че ще ми стои хубаво, направих го, защото аз поисках.
Затова и си купих екстравагантното бельо, направено от коприна, която се среща с дантела в краищата.
Извадих списъка си и зачеркнах „да се чувствам красива в собствената си кожа"
- Какво имаш там? – погледна към мен приятелката ми.
- Нищо. – скрих списъка си. – Ще ти покажа по-късно. – не знам защо, но чувствах, че тя трябва да знае. Все пак беше най-лудото момиче, което някой може някога да срещне и можеше да ми помогне доста с абсурдните неща, които съм написала.
Следващия магазин, който посетихме бе с всякакви аксесоари. Касима отново си хареса около десет неща, но не купи всички. Някои просто ги взе. Не ме разбирайте погрешно, сърцето ми подскачаше като лудо само при мисълта, че някой ще ни хване и ще ни затворят. Но никой не ни хвана, и се измъкнахме. Живи.

Вече бяхме у нас, разопаковайки покупките, слушайки музика.
- Лилиана?
- Хм?
- Какво беше онова нещо, което пишеше в магазина за бельо?
- А, да. Добре, че ме подсети. – станах, за да взема списъка от чантата си и го показах на Касима.
- Какво е това? Нищо не разибрам.
- Това е списъка ми с неща, които искам да свърша преди да умра.
- Не! Лилиана, това е гениално! Чакай да видя.
Погледнах списъка си за пореден път, докато и тя го гледаше.
- Стига бе! Секс, гадже, да пробвам трева, да науча 10 нови езика, да пътувам, да изкача планина? Ти си била по-луда от мен.. Лилиана, това наистина е гениално. И знаеш ли, мога да ти помогна с доста от тези неща; като например, вкъщи имам доста трева. Брат ми, Зейн, може да те вземе със себе си другия път като отива в Хималаите, а най-лесното? Секс. Всъщност, вземи новата рокля, която купих и нека излезем, точно сега, за да намерим някой непознат сладур, който е готов да ти даде това. Какво мислиш?
- Кас, първо: няма по-луд човек от теб – засмях се на абсурдните й мисли. – и второ, не видя ли, че секса и гаджето са на един ред? Тоест, че не искам безразборен секс. Искам да правя секс с някой, който ме обича и цени, който ме уважава. Ако исках просто секс, досега да съм го направила.
- Ъм, не. Тук грешиш. Ти си страхлива, Ан. Обичам те, но наистина си. Това просто не си ти, не би отишла да се напиеш без да мислиш за нищо друго и след това да се изчукаш с първия секси, който си видяла. Не, това съм аз. Ти си сладкото наивно момиче, което търси любов от приказките. Не ме съди, че казвам това, но няма любов от приказките, Лилиана. Трябва да разбереш това, защото не ти остава много.
- Кас, не това отново. Мислиш ли, че не знам? Знам, че не ми остава много! Проклятие, не знам дали утре ще съм жива! Или дори след час може да започна да кървя отново, да припадна и да умра, от къде да знам? Това, - взех списъка от ръцете й, размахвайки го пред очите й – Касима, е единственото нещо, което ме разсейва от смъртта. Иронично е, защото то ми и напомня, но ме кара да мисля по друг начин на смъртта. Кара ме да направя нещата, които по принцип не бих направила; кара ме да се променя по начина, който от толкова отдавна искам, но нямах смелостта. И знаеш ли какво, не си права. Само защото не си виждала истинската любов, не значи, че не съществува!
- Знам, знам, момиче, разбирам те. Ела тук, съжалявам, че казах тези неща. Не исках да те обиждам. – но не ме разбираше. Нямаше как. Как някой, който е пълен с живот, би разбрал някой друг, който е на ръба? Буквално. Но няма нищо. Не очаквах някой да ме разбере, колкото и да се надявах.
Прегърнах я, вдишвайки познатия й аромат. Обичах това момиче, с всичките й лудории, абсурди и обиди. Тя беше единствения човек, който остана до мен, въпреки всичко. Въпреки синините, които се появяват навсякъде по мен без причина, въпреки честото кървене, което почти никога не мога да спра, въпреки инфекциите и постоянните обриви. Въпреки всичко, тя остана. И ще има смелостта да ми казва, че любовта не съществува?
**
- Лилиана? Какво..
- Харесва ли ти, татко? От толкова време исках да я боядисам в този цвят!
Той стоеше, без да обелва и думичка. Малко по малко самочувствието ми спадеше, защото познавах татко. Мислех, че ще реагира по-различно от обикновено, защото ще ме разбере, ще разбере, че искам това и не знам дали някога ще го имам, ако не го направя сега, или поне ще се опита, но.. очевидно човек не може да се промени, заради някой друг.
- За това ли беше навън? Затова ли.. похарчи парите, които можехме да използваме за лекарства?
- Пари, пари, пари.. всичко ли за теб е пари? Винаги казваш това! Винаги ме караш да се чувствам виновна за това, което ми харесва!
- Не, не, не. Разбра ме погрешно, мъниче, аз просто.. просто искам да.. да си щастлива! Когато се погледна в огледалото, беше ли щастлива? Отговори честно.
- Да, татко, бях! За пръв път, харесах това, което видях в огледалото. Нямаше нужда да се преструвам, че ми харесва, когато не ми; направих го, не защото мама или ти ми казвате да го направя. Направих го, защото аз исках; защото на мен ми хареса. Благодаря ти за загрижеността, все пак. Ще бъда в стаята си, ако ти потрябва някой, когото да нападнеш.
- Ан, не бъди такава, моля те. Всичко, което правя, го правя за теб.
- О, така ли? Тогава, татко, опитай се да ме разбереш. Поне веднъж.
- Разбирам те, мъниче, разбирам те! Знам през какво минаваш, знам, че те е страх, мен също ме е страх, ок? Страх ме е да не те изгубя, и знам, че не си такава. Просто искаш да прикриеш, че всъщност те е страх. Прав ли съм, мъниче?
- Не. Напълно си в грешка. Не ме е страх, напротив. Искам да живея, да, но не ме е страх от смъртта, и абсолютно не ме разбираш, защото не се и опитваш; няма как да знаеш през какво минавам, говориш пълни глупости. Да не си имал нелечима болест и не си знаел колко ти остава, но знаеш, че все пак е малко? Тогава, ако си, да, разбираш ме. Но не си, нали? И „мъниче", сериозно ли? Колко пъти трябва да ти го повтарям, че да ме разбереш? Вече не е сладко. Вече е обидно! – не исках повече да слушам бръщолевенията на татко и това как прави всичко за мен. Той правеше всичко това за себе си, защото истината бе че той се страхуваше. Знаеше, че ще ме изгуби, но не признаваше дори пред себе си. Ако беше така, ако правеше всичко за мен, сега нямаше да се качвам горе в стаята си, планувайки как да избягам през прозореца, отивайки някъде, където само аз знам. Без да ми пука дали нося лекарствата си, дали няма да припадна по пътя или дали няма да имам отново вътрешен кръвоизлив.
Чувах татко да вика по мен, но гласа му все повече и повече избледняваше, докато не затръшнах вратата на стаята си и не чувах нищо. Взех си само жилетка, защото късния пролетен вятър беше пронизващ, и скочих през прозореца. Дори не погледнах назад, а само тръгнах към мястото, където знаех, че нямаше да ме намерят.