7 секунди / 7 seconds

Това ли е? Успяхме ли?

На другия ден отново се видяхме в училище. Джени изглеждаше съсипана.

- Някакви новини за Грейс? - попита я Алиса.

- Не! Цяла вечер с баща ми обикаляхме улиците да я търсим, но без резултат...

- Спокойно, сигурно тя сега е добре!- казах аз, опитвайки се малко от малко да я успокоя.

- Ами ако не е !? Ако сега е гладна и мръсна, заобиколена от хора, които искат да й направят нещо!!! - изкрещя Джени, излизайки от стаята и тряскайки вратата след себе си.

- Тя го приема много тежко, но не знам как можем да й помогнем - каза Алиса, гледайки надолу.

- За жалост е така. Всъщност я чакай... можем!
Алиса ме гледаше учудено.

- Та идеята ми е - продължих аз - можем да направим и да пуснем обяви в интернет и може някой да се обади.

- Нека да пробваме, пък каквото се получи...

След училище Алиса дойде у нас и двете написахме обявата с моя номер на нея и зачакахме.
Решихме, че няма как да стане толкова бързо, сипахме си портокалов сок и започнахме да си пишем домашните.

След два часа телефонът на Алиса иззвъня - беше майка й, която й каза да се прибира, тъй като беше започнало да се стъмва.
Тя събра разхвърляните си по земята учебници, слезнахме долу и се сбогувахме.

На другия ден с Алиса бяхме седнали на една пейка пред училище и си говорехме за обявата. По едно време Джени дойде при нас.

- Хей, съжалявам за вчера, просто не бях на себе си...

- Няма проблем, разбираме те, тежко ти е. - казах с усмивка на лице.

Днес беше петък и времето в училище мина много бързо. Сбогувах се с Джени и с Алиса тръгнахме към нашия квартал.
И по едно време телефона ми зазвъня . . .