7 секунди / 7 seconds

Момчето с качулката

Ваканцията свърши. Чух отново гадния звук на будилника ми - Биип! Биип! Биип!

Станах, измих зъбите си и застанах пред гардероба в размисли какво да облека.

Накрая след десетминутното ми стоене пред гардероба и смяната на три тоалета, най-накрая реших, какви да са дрехите ми за деня.

Преоблякох се и отидох в кухнята, за да си направя закуска. Препекох си две филии на тостера и си сипах чаша портокалов сок.

Закусих, обух се и тръгнах към училище.

Вървях сама по пътя и в главата ми се въртяха какви ли не мисли, породили се в ума ми, поради случката с Макс.

* Дали той ми казва истината? Или пък просто си играе игрички с мен? Ами ако наистина ме обича? Ами ако не му пука за мен и в момента се натиска с някоя? *

Докато се бях онесла в мисли, някой ме хвана за ръката. Мисля, че се досещате за кого говоря...

- Какво искаш ?!

- Втори шанс! Моля те, Меган, не искам да те изгубя! Обичам те!

- Макс, аз...

- Моля, те!

- Не ме остави да довърша! Опитах се да кажа, че това не се забравя просто ей така - да видя как гаджето ми се целува с човека, когото най-много мразя... Просто ми трябва малко време, за да съм сигурна, че ще взема правилното решение... - казах пускайки ръката му.

- Добре, ще изчакам колкото време ти е необходимо.

Влезнахме в училище и усетих, че предстои да се случи нещо гадно...
Естествено Макензи беше замесена...

- Хей, Меган, скъпа Меган, какво си правиш тези дни? - каза тя с миличко личице и фалшива усмивка.

- Какво искаш, гаднярке!?!

- Нищо, абсолютно, нищо... Не може ли да видя как е приятелката ми?

- Не съм ти никаква приятелка, махай се от мен!!!

- Ами ако не искам!!! - погледна ме сериозно, повдигайки едната си вежда.

В същия момент дойде Джени.

- Разкарай се, кучко! - каза тя нервно и нервно и ме повлече към класната ни стая.

- Благодаря ти, Джени, ако не ме беше издърпала, щях да повърна от грозните й милички очи и фалшивата усмивка.

- Оуу, моля те, просто исках да видя какво прави приятелката ми - каза тя имитирайки подмазващия глас на Макензи.

Деня мина бързо и се запътих по пътя за вкъщи.

Зад мен вървеше момче с качулка и черни дрехи, но не му обърнах внимание. Наближих къщата си и той все още ме следеше. Спрях се нарочно, а той се направи, че говори по телефона и гледаше на другата страна. Обърнах се и тръгнах към него ядосана.

- Ти какво си мислиш, че правиш!?!

- Какво да правя, коя си ти изобщо?

- Хич не ми се прави, много добре знаеш за какво говоря - защо ме следиш?!?

- Ами не може такова красиво момиче като теб да се разхобда само по улицата... - каза той.

- Боже мой, ти си извратен !!!

- Не се дърпай, бебчо - каза той и ме притисна към стената на една сграда.

* * *

Хей, ето я и новата глава. Съжалявам, че е толкова кратка, но искам да ви държа в напрежение.
П.С. Не ме убивайте :Д
Към 12 глава ще започнат да се развиват вече съществените действия - прочетете резюмето на книгата и ще разберете горе-долу за какво говоря, но естествено няма да ви издам всичко. ^_^
(На снимката е момчето)

Обичам ви, Мари!!! :*