Казвам се Елизабет. На 17 съм. Само това знам. Когато съм била на 3 майка ми ме е изоставила в дом за сираци. Там израснах. Като малка всеки ден се надявах, че някой ще ме осинови, но с годините тази надежда напълно изчезна. В сиропиталището животът бе меко казано ужасен. Всеки ден по-големите ме тормозеха, подиграваха ми се, момичетата ми дърпаха плитките, а момчетата ме целеха с камъни. Не се вписвах никъде. Дори в училище. Бях кръгъл аутсайдер. Малко тъжно момиченце с вечно влажни очи и раздърпани плитки, което си играеше само - ето това бях аз. Но с годините започнах да придобивам самоувереност, спрях да обръщам внимание на хулиганите и започнах да пиша. Бях един вид поетеса. Изливах цялата си душа и цялата си тъга, пишейки рими. Мечтата ми обаче бе да стана лекар - исках да мога да помагам на хората. Имах големи планове за живота си и нямах търпение да навърша 18 и да се махна от сиропиталището. Може би бях твърде амбициозна. Може би имах големи очаквания от живота. Исках много. Исках да изживея живота си както трябва, без значение, че съм отраснала в приют и без семейство. Семейство. Силно си надявах да имам някой ден такова. Да имам деца, които да отгледам с любов и в никакъв случай да не позволявам да имат детство като моето. Накратко това бях аз - едно твърде амбициозно момиче с ужасно детство, но с големи мечти.
Беше събота и аз както обикновено бях в гората, под едно дърво, и пишех поредното стихотворение. Или поне подобие на такова. Това, както казах, бе любимото ми занимание. Прекарах целия следобед навън. Когато се прибрах директорката на сиропиталището беше на вратата и когато ме видя тръгна към мен.
- Къде беше до сега, Елизабет? Чакам те от цели два часа. - попита леко ядосано тя.
- Разхождах се в гората както винаги, госпожо. - отвърнах.
- Имам новина за теб, но нека първо да идем в кабинета ми и там да говорим.
- Добре. - казах притеснено аз. Каква ли беше новината. Може би щяхме да говорим за премахването ми от приюта след като навърша 18.
Влязохме в кабинета - малка бежова стаичка с голямо бюро и лавици по стената, затрупани с книги. Миризмата на непроветрено помещение ме лъхна още на прага. Но друго нещо привлече вниманието ми - мъж и жена, които бяха седнали на малкото диванче и чакаха. При влизането ни станаха и поздравиха любезно.
- Е, Елизабет, това са твоите осиновители - Марк и Мария. Те пожелаха да осиновят именно теб. Честито, вече имаш семейство! - продума директорката. Бях останала без думи. След толкова години чакане се намери някой, който да ме осинови? Не знаех да се радвам ли. Марк и Мария изглеждаха добри и учтиви хора, което наистина ме зарадва.
- Приятно ми е, Елизабет! - каза Мария и подаде ръката си. Гласът и бе мек и нежен, сякаш говореше ангел. Новата ми майка бе и много красива. Плахо стиснах ръката и и се усмихнах.
- На мен също! - отвърнах.
Марк също ме поздрави. Неговия глас обаче бе груб, а външния му вид доста внушителен. Осиновителите ми бяха като от Красавицата и звяра. Въпреки това бях щастлива. За нула време си стегнах багажа и тръгнах с тях към новия ми дом. Какво ли ме очакваше занапред?
YOU ARE READING
Коя съм аз?
RandomТова е историята на Елизабет - едно 17 годишно момиче, отраснало в сиропиталище, чийто живот коренно се променя след осиновяването и. Искате да узнаете какво се случва с нея? Продължавайте да четете...