Коя съм аз?

Нова любов

Обърнах се и видях.. Тейлър! Сърцето ми се разбумтя толкова силно, че имах чувството, че ще изскочи от гърдите ми. Той се приближи и с надсмешка попита:
- Оо, новата, накъде си?
- Прибирам се.. вкъщи. - отвърнах.
- Къде живееш? - попита.
- Не те интересува, Тейлър. - леко начумерено отговорих, опитвайки се да го накарам да си тръгне.
- Новачката май не е на кеф, а? - нагло продължаваше да ме дразни. Исках едновременно и да се махне, и да остане.
- Дори не помниш името ми, нали? - попитах аз.
- Елизабет, нали? - Зарадвах се, че го помни.
- Да. Поне това си запомнил.
- Та накъде си? Искаш ли да вървим заедно? - попита ме и се усмихна. Тази усмивка накара колената ми да омекнат. Имах чувството, че потъвам в трапчинките му. Беше много красив.
- Добре. - отвърнах му с усмивка.
Докато вървяхме по пътя се заоблачи и от нищото заваля силен дъжд.
- Ох, пак ли. - недоволно въздъхна Тейлър. - Къде са ми обноските, ето ти горнището ми, наметни се, за да не те вали. - каза Тейлър и свали горнището си. Изпъна го като чадър над главата ми и ме притисна до него.
- Благодаря. - казах. Тялото му беше стегнато и мускулесто. Бях запленена от него. Може би бях влюбена. Моята първа любов.
Вървяхме около 5 минути, а дъжда се усилваше. Стигнахме до висок блок.
- Ето тук живея. Ще се наложи да ми дойдеш на гости. Не мога да те оставя да се прибираш сама в този дъжд. - каза Тейлър и ме погледна.
- Ами, не ми е удобно. Мога да се прибера, не се притеснявай. - продумах аз неуверено. Исках да видя дома му, но не исках Мария да се притеснява за мен.
- Не приемам отказ. Идваш с мен. - каза той и ме повлече към асансьора. - Не се притеснявай, няма никой вкъщи. Родителите ми са извън страната по работа.
- Е, добре. - нямах друг избор и приех.
Апартаментът му беше широк и добре обзаведен. Навсякъде беше чисто и подредено, което ми направи много добро впечатление.
- Леле, цялата си мокра! - учудено извика той.
- Не, спокойно, добре съм. - казах аз, въпреки че бях вир-вода.
- Глупости. Ела с мен, ще ти дам нещо да се преоблечеш. Почакай тук. - каза той и влезе в една от стаите. След минута излезе преоблечен, носейки в ръка тениска и клин.
- Единствената дреха която майка ми е оставила е този клин. Трябваше да взема една от моите тениски. Извинявай, Ели, но само това имам. - продума Тейлър и ми се усмихна. О, Боже, той ме нарече Ели! Никой до сега не се бе обръщал към мен така. Той наистина беше специален.
- Няма проблем, Тейлър, не се извинявай. Благодаря. - с усмивка на лице отвърнах и отидох в стаята, която ми посочи той, за да се преоблека. Тениската беше широка и удобна и ухаеше на прах за пране. Излязох от стаята и отидох при него.
- Е, какво ще правим, докато дъждът спре? - попита ме той.
- Искаш ли да играем на въпроси, за да се опознаем? - попитах с надеждата, че ще узная нещо за него.
- Добре, хайде. - съгласи се той. Приказвахме си около час. Разбрах много неща за него - че обича да свири на китара, да пее, да готви (колкото и странно да звучи). Когато му казах, че обичам да пиша стихотворения се зарадва и предложи да пиша текстове за песните му. Колко бях щастлива само! Той беше различен, отличаваше се от всички. Той бе прекрасен. О, Боже, мисля, че съм влюбена!