Адът на Гейбриъл

Без названия, Часть 1

Флоренция, 1283 г.

Поетът стоеше край моста и наблюдаваше приближаващата млада жена. Сякаш светът наоколо замръзна в мига, в който забеля-за големите й тъмни очи и изящните къдрици на кестенявите й коси.

В първия момент не я позна. Красотата й спираше дъха, движенията й бяха уверени и грациозни. После нещо в лицето и фи-гурата й му напомни за момичето, в което бе влюбен преди мно-го години. Пътищата им се разделиха и той дълго страда за нея, неговия ангел, неговата муза, любимата му Беатриче. Без нея животът му беше самотен и жалък.

,,...Ияви се твоето блаженство..."

Когато го наближи в компанията на придружителките си, той се поклони галантно, макар да не очакваше, че ще бъде забелязан. Тя беше съвършена и недосегаема, тъмноок ангел в сияйно-бели одежди, докато той бе стар, невзрачен и уморен от живота.

Почти го бе отминала, когато сведените му очи съзряха една от пантофките й - пантофка, която спря точно пред него. Сърце-то му започна бясно да тупти, докато чакаше с притаен дъх. Мек и нежен глас нахлу в спомените му, щом тя приветливо го заговори. Очите му с удивление срещнаха нейните. Години наред бе копнял за този миг, дори го бе сънувал, но никога не си бе представял, че ще я срещне по такъв случаен начин. И никога не бе дръзвал и да се надява, че ще бъде тъй мило приветстван.

Напълно объркан, смотолеви нещо шеговито и си позволи до-ри усмивка, на която неговата муза десетократно отвърна. Любовта му към нея се умножи, изпълни и изду сърцето му, което пламна като пъкъл в гръдта му.

Уви, разговорът им бе твърде кратък и скоро тя заяви, че трябва да тръгва. Той коленичи пред нея, докато възлюбената му го отминаваше, а после се изправи, за да съзерцава отдалечаващата й се фигура. Радостта му от срещата им се помрачи от внезапно изпълнилата го тъга, докато се питаше дали някога ще я види отново...