Адът на Гейбриъл

Без названия 12

Професор Емерсън видя процеждаща се изпод вратата пл библиотечната му кабинка светлина, но откакто Пол бе залепил плътна кафява хартия на стъклото, не можеше да наднича вътре, Стори му се странно Пол да работи до толкова късно във вторник вечерта. Беше десет и половина и библиотеката щеше да затваря след половин час.

Гейбриъл потърси ключа в панталоните си и отвори, без ди почука. Това, което видя вътре, напълно го слиса. Свита в стола седеше мис Мичел, отпуснала глава върху скръстените си ръце, изящно поставени на бюрото. Очите й бяха затворени, устните -леко отворени, почти усмихвайки се. Бузите й бяха поруменели от съня, гърдите й се повдигаха и отпускаха бавно, успокоително, като вълните на океан по притихнал плаж. Той стоеше замаян пи вратата, мислейки си, че дори звукът на дишането й би бил дос-татъчен за перфектен диск за релаксиране, с който би заспивал всяка нощ.

Лаптопът й беше отворен и Гейбриъл видя екрана, който пред-ставляваше сменящи се ръчно нарисувани илюстрации на нещо, което приличаше на приказка - нещо с животни, включително и един смешен заек с дълги уши, които падаха до лапите му. Носе-ше се музика, която, както Гейбриъл осъзна, идваше от компютъ-ра. Забеляза диск със заек върху него. Гейбриъл започна да се чуди защо мис Мичъл бе толкова обсебена от зайчета.

„Може би си има великденски фетиш?" Мислите му бяха на път да се унесат в доста обстоятелствена представа за това какво би могъл да включва един великденски фетиш, преди да се осъз нае. Той бързо влезе и затвори вратата, заключвайки я след себе си. Не би било добре и за двамата да ги забележат заедно по този начин.

Той посъзерцава спокойното й същество, не желаейки да я притеснява или да прекъсва явно приятния й сън. Сега се усмих-ваше. Той забеляза книгата, която търсеше, и готвейки се да я остави, очите му попаднаха на малко тефтерче, лежащо почти до пръстите й.

Гейбриъл, прочете той. Мой Гейбриъл.

Гледката на името му, красиво изписано, макар и разпръс-нато няколко пъти върху листа, му подейства като нежен зов на сирени* и усети тръпка, която се придвижи нагоре и надолу по I ърба му. За момент замръзна със зареяна във въздуха ръка.

Разбира се, беше възможно да го е написала за другиго със | ъщото име. Изглеждаше твърде невероятно да го бе написала за него и него да наричаше свой.